Независимо от всичко Ротанов трябваше да се върне. Досега не се беше случвало големи колонии да бъдат унищожени напълно дори при сериозни катастрофи. Ще започнат всичко отначало, ако е необходимо, ще построят и заводи. На кораба има достатъчно техника. Даже за това да са нужни много години, ще долети и Олег и двамата някак ще се справят, дано само да има хора…
Когато прахолякът се пръсна, Ротанов видя до кораба някаква странна продълговата кола. И двама души… Единият беше на кормилото, а другият чакаше до отворената врата и не проявяваше нито нетърпение, нито интерес към кораба. Ротанов се обърка. Той очакваше да види какво ли не — пълчища от чуждопланетни чудовища, погълнали хората, отряд въоръжени до зъби главорези. Тълпа възторжени колонисти. Но не и тази прозаична кола с двамата придружители. „Като че ли за тия двеста години не им е домъчняло много за нас. Или съвсем са забравили за Земята?“ Той ги наблюдава през перископа няколко минути и не забеляза да проявяват някакво любопитство. Дори не се помръднаха, стояха все така като истукани. Да не би да са ренити? Не. Ренитите бяха по-високи, с друг строеж на черепа. Пред него стояха хора. Обикновени хора. „Нима Горюнов ще излезе прав, нима всички тук са разстроени психически?“
Вятърът носеше откъм града облак червеникав прах. Колата, този облак и двамата там изглеждаха твърде делнично, съвсем като на Земята. Сякаш не беше прелетял през пространството, сякаш не съществуваха нито чуждата планета, нито тези двеста години, които го отделяха от хората тук. Ротанов въздъхна, разкопча скафандъра и тръгна към изхода.
Вратата на шлюза безшумно се удари в меката почва. Двамата не помръднаха от мястото си. Мълчаливо го дочакаха да слезе долу, но дори и тогава не направиха крачка към него, не му подадоха ръка. Нима съвсем бяха забравили обичаите на Земята? Ротанов не се приближи до тях. Не беше зле да запази известна дистанция.
— Здравейте. Казвам се Ротанов.
Прозвуча глупаво, но не му хрумна нищо по-подходящо. Пък и цялата им среща още от самото начало протичаше глупаво. Важно беше да чуе какво ще му отговорят. През тия двеста години може и родния си език да са забравили? Не, не го бяха забравили.
— Изпратени сме да ви посрещнем, очакват ви. Моля, качете се.
— Кой ви праща?
— Координаторът Лор Берг. Качете се.
Не беше ли прекалено настойчиво това „качете се“? Но какво му оставаше да направи? Ротанов седна, като все още се чувствуваше малко потиснат от срещата. Гладки закръглени вратове, еднакво подстригани. Чистите им светлосини ризи можеха да бъдат приети и за униформа. Оръжие наистина не видя. Впрочем не беше нужно да го излагат на показ. Добре, че поне му отстъпиха задната седалка. Не понасяше непосредствено до него да седи човек, на когото нямаше пълно доверие, особено когато отношенията им са неясни.
Колата плавно потегли. По шума на двигателя Ротанов не можеше да определи на какъв принцип работи — най-вероятно с електричество. Ако е така, не са напреднали много за изминалите двеста години. Дори колониите, които поддържаха постоянна връзка със Земята, изоставаха в развитието си. Тук сигурно имат натурално стопанство, вероятно роботите постепенно са излезли от строя и те не са успели да организират производството на резервни части. Да, в такъв случай положението с ремонта на компютъра не изглеждаше розово.
Най-странното беше тяхното поведение. Двамата седнаха отпред и най-невъзмутимо потеглиха, сякаш всеки ден водят при координатора космонавти от Земята и те до такава степен са им дотегнали, че вече не знаят за какво да разговарят с тях. Не му зададоха нито един въпрос.
Какво означаваше това — липса на любознателност или може би тук дисциплината е такава?
Тогава работата е лоша. Запазили са старото звание координатор, но това не означаваше абсолютно нищо и в него можеха да влагат съвсем друг смисъл. Неугледната кола притежаваше завидна проходимост. Тя пердашеше напред без път, като преодоляваше с лекота дупките и храстите. Алфа жареше безпощадно. Аленият й диск заемаше една четвърт от хоризонта и само видът на това необичайно светило му напомняше къде се намира. Дишаше се леко, вятърът приятно разхлаждаше. „Пътуването е комфортно. Но абсолютно нищо не мога да разбера“ — помисли си той ядосано.