— Какво е станало с града? — попита неочаквано Ротанов.
Спътниците му дори не се обърнаха.
— Ще научите всичко от координатора.
— А вие не можете ли да говорите, или ви е забранено?
— Наредено ни е само да ви заведем при координатора.
По същия начин му отговориха и на следващите въпроси. Не му оставаше нищо друго, освен да се въоръжи с търпение, докато колата влезе в града. Улиците и лицата на минувачите щяха да му разкажат много. Но и тук го очакваше разочарование. Спряха на около четири километра от града пред една невзрачна постройка, която му приличаше на плевня.
— Да не би това да е резиденцията на координатора? — предизвикателно попита Ротанов, като не мислеше да излиза от колата.
— Не. Тук има спирка на подземната градска магистрала.
Не повярва на ушите си. Но не го лъжеха. Вратата на плевнята се отвори и той видя транспортна кабина. Не като на Земята, то се знае, ала и това беше твърде много за един разрушен град. Кабината се оказа тясна. Тримата трудно се побраха в нея. Единият от спътниците му набра на малък диск някаква цифрова комбинация и натисна копчето. Подът се разтресе, сетне кабината се понесе надолу и встрани. Пътуваха двадесетина минути. Човекът, които беше застанал срещу Ротанов, имаше къси, сякаш залепени мустачки. Ротанов малко подигравателно го разглеждаше в упор, но онзи не му обръщаше никакво внимание и нито за миг не отмести погледа си. Той като че ли гледаше през него. Миришеше на прахоляк, на трева и едва доловимо на мухъл, сякаш кабината дълго време не е била използувана.
Изведнъж Ротанов бе обзет от някакво чувство за опасност. Той добре познаваше това усещане, то никога не го беше лъгало и неведнъж го бе спасявало в трудни моменти. Двамата срещу него не помръдваха, той с мъка сподави желанието си рязко да се извърне, защото знаеше, че зад него освен стената на кабината няма нищо. И все пак сигурно имаше някаква напълно реална, конкретна причина за предчувствието му! Той трескаво я търсеше и не я откриваше, и въпреки това знаеше, че интуицията не можеше да го подведе. Вероятно щеше да я намери, но кабината неочаквано спря, вратата се отвори и вече нямаше време. Тъй и не разбра какво го заплашваше в тази тясна шперплатова, лошо боядисана кабина.
Вървяха през просторен двор, отделен от улицата с висок каменен зид, сякаш тук се издигаше средновековна крепост. Покрай зида растяха бодливи храсталаци, които по нищо не приличаха на земните растения, и това отново му напомни колко далеч е от дома. На пътя им се изпречваха купчини от железни отпадъци, камънаци. С една дума, дворът изглеждаше така, сякаш никога не е бил почистван. Влязоха в някакъв коридор и Ротанов се помъчи да съсредоточи мислите си в предстоящата среща. Той имаше голям опит в деловите срещи с представители на колониалните администрации, знаеше как се отразява върху хората дългата изолация и голямата власт. Предстоеше му тежък разговор.
Обстановката в кабинета на координатора Берг беше спартанска. Тук нямаше почти нищо друго освен бюро, два стола и самият Берг. Хората, покварени от безконтролната власт, рядко възприемаха този стил на спартанска простота, пък и Берг малко приличаше на диктатор. Имаше кръгло лице и вид на прекалено жизнерадостен и простодушен човек, за да повярва безусловно на неговата непринуденост. Той стана от бюрото и тръгна срещу него, но не му подаде ръка — явно този земен поздрав тук не беше възприет, — ала във всичко останало Берг просто излъчваше любезност. Покани Ротанов да седне, извади от бюрото бутилка с някакво разхладително питие и когато гостът му отказа да пие, с видимо удоволствие изпразни две чаши поред. По всичко личеше, че не бърза за никъде и се радва на своя събеседник. Все едно че Ротанов беше пристигнал да прекара отпуската си при свои роднини на село, за които отдавна и незаслужено е забравил в далечната столица, а сега най-неочаквано се е сетил…
— Вече не ви чакахме! Кораб от Земята след толкова години! Как ви хрумна да предприемете това пътуване?! Нима решихте специално да ни навестите или, тъй да се каже, посещението ви е принудително?
Очите на Берг хитро се присвиха и Ротанов почувствува леко раздразнение, може би защото едва сега усети умората от дългия и тежък път. На всичко отгоре беше жаден и сега съжаляваше, че не прие предложената му чаша.