В тъмното, зад ръба на призмата проблесна някаква светлинка. Нещо едва забележимо и тъничко като паяжина. Ала тук нямаше паяжини. Тонове прах и нито един паяк. По-добре да зареже контейнера. Но ако тази светлинка е сигнализация, значи вътре има нещо важно, което се нуждае от охрана, и ако той иска да научи какво е скрито, трябва да отвори именно този контейнер. Ротанов вече не мислеше за студена бира, макар че гърлото му беше съвсем пресъхнало. Струваше си да рискува, за да разбере какво според тях заслужава да бъде пазено така.
Едва след като половин час работи къртовски и с голямо внимание, разбра колко е сложна алармената система на контейнера. Помогнаха му познанията по корабна електроника. И макар че не познаваше общата схема и дори не се опита да разгадае устройството на управляващия блок, в края на краищата успя да разгадае и да изключи основния възел на сигнализацията, снабден с многобройни датчици за топлинно и механично въздействие. Системата беше добре замаскирана и го спаси само фактът, че дълго време никой не се беше погрижил за нея. Една изгнила дъска в стената се беше пропукала и през цепнатината се виждаше тънък като паяжина проводник. Може би за първи път Ротанов спечели точка в опасната игра, в която го въвлякоха. Той внимателно прокара ръка по стената на контейнера. Видя му се, че всичко е наред. Ами ако е пропуснал да изключи някой датчик… Не трябваше да мисли за това, защото нямаше намерение да отстъпва. Извади топлинния пистолет и го подхвърли в дланта си, сякаш за да провери тежестта му. После го допря до страничната стена и натисна спусъка. След няколко секунди стана ясно, че в пистолета все още има достатъчно енергия, за да нагрее пластмасата. Само че, кой знае защо, дори нагорещена до бяло, тя не искаше да се разтопи. За щастие той повреди механизма на ключалката, отвътре нещо издрънча и тежкият капак неочаквано изскочи навън, като го удари болезнено по ръката. Ротанов разтриваше контузеното място и замислено оглеждаше контейнера. Не му харесваше, че капакът е доста дебел. „Близо двадесет сантиметра и толкова здрав… Прилича ми на радиационна защита. Само това липсваше…“ Той протегна ръка и бързо я прокара над капака. При силно излъчване трябваше да почувствува топлина, но не усети нищо. Това не биваше да го успокоява, защото всичко зависеше от характера на излъчването. Накрая му омръзна да се върти около контейнера. Вече не се съмняваше, че ще се забърка в някоя неприятна история, и реши по-скоро да свърши с него. Захвърли безполезния вече пистолет, от които беше изразходван целият запас от енергия, и пъхна ръката си до рамото в контейнера. Не откри нищо. Впрочем не, на дъното имаше няколко кръгли хлъзгави предмета. Опита се да вземе един от тях, но веднага го пусна, защото му се стори, че някъде съвсем близо до него високо се засмя дете. Дори потрепера, толкова нелепо и неуместно прозвуча този детски смях в празния и мръсен склад. Можеше да се закълне, че не е имало никакъв звук, чуваше смеха като че ли вътре в себе си, в главата си, и то съвсем ясно. Така се случва при халюцинации, но той добре знаеше, че нервите му са в ред. Внимателно, сантиметър по сантиметър. Ротанов отново приближи ръка до неизвестния предмет. Отначало усети само леко убождане като от ток, сетне ръката го заболя и когато се докосна до повърхността на предмета, вече не я чувствуваше. Всичко заплува пред очите му.
Много неясно, с едва забележими контури върху стените на помещението се появяваше някаква картина.
Затвори очи, за да не се разсейва, и картината стана по-ясна. Стая… Голяма стая, залята от слънчева светлина, отворен прозорец… На с застанало детенце, което държи в ръце пластмасова играчка. А при прозореца нещо се полюшва, нещо познато, май мръсни парнали… Дим от пожар? Остатъци от пердета? Картината беше неподвижна. Нищо не се променяше. Вече чувствуваше, че рамото му изтръпна. Повече не биваше да рискува. Стиснал зъби, с точно премерено движение той сграбчи тайнствения предмет и веднага го измъкна от контейнера. По форма напомняше извит на осмица тор, приблизително двадесет сантиметра в диаметър. Беше прозрачен и доста тежък. Вътрешността му преливаше в различни цветове. С нежен, студен пламък. В унисон с неговите трептящи преливания на Ротанов му ставаше ту топло, ту студено, чувствата му се изостриха до крайност. Това беше една необуздана смесица от радост, безпричинен смях, неизразима безгранична тъга, силен възбуждащ, страх, главата му кънтеше и ехтеше, все едно че гърмяха древни негърски там-тами, струваше му се, че още миг и няма да издържи чудовищното напрежение, а ръката му здраво се беше вкопчила в този дяволски предмет и не искаше да се разтвори. И най-неочаквано, сякаш минаваха през усилвател, в съзнанието му се врязаха думите: „Ей, ти! Хвърли това!“ Ръката му се разтвори от само себе си и предметът падна на дъното на контейнера. Олюлявайки се, като че ли току-що се беше измъкнал от лавина, Ротанов бавно се обърна. Срещу него в дъното на коридора се бе изправил висок, отдавна небръснат човек в окъсан комбинезон, с тежък, блестящ от смазката пистолет в ръка.