4
Пистолетът, насочен право в корема на Ротанов, постепенно се местеше, сякаш търсеше подходящата точка, за да забие в нея куршума или онова, с което стреляше.
— Какво се е случило? — Колкото се може по-спокойно попита Ротанов. — Няма ли да ми обясните?
— Жалко, че не бива да вдигам шум, иначе хубавичко щях да ти обясня…
Ротанов не помръдваше.
— По-добре да поговорим — рече той, без да сваля очи от пистолета.
Предложението му, изглежда, развесели неговия противник, защото той презрително се усмихна.
— За какво мога да разговарям с един синглит? Застани с лице към стената!
Ротанов не се помести. Не искаше да изпуска от очи дулото на пистолета.
— Не съм синглит.
— Ще се обърнеш ли към стената, или не? — Пистолетът престана да се движи, като че ли най сетне беше намерил точката, която беше търсил досега.
— Няма да се обърна към стената. Стреляйте!
Неговият противник отново се усмихна, този път по-скоро учудено.
— За първи път срещам толкова бъбрив синглит. Добре, дявол да те вземе, не се обръщай. Тръгвай пред мен. Дистанция пет крачки. И запомни: спреш ли — ще стрелям.
Това все пак беше нещо. Не биваше да прекалява. Ротанов бавно тръгна към изхода, като се надяваше, че в края на коридора, когато ще трябва да го пусне пред себе си, непознатият ще сгреши и ще съкрати разстоянието между тях. Но противникът му, изглежда, бе имал работа не с един и двама от тези тайнствени синглити и добре ги познаваше. Той се отдръпна до самия край на коридора, пусна Ротанов да мине и сега беше зад гърба му. Не биваше да му позволява да го изведе от склада, защото тук имаше известно преимущество. Спомни си, че в централния коридор от лявата страна на вратата имаше цял куп тежки сандъци, които едва се крепяха. Ротанов тръгна от лявата страна и когато минаваха покрай камарата, с всички сили ритна най-долния сандък. Цялата грамада рухна с грохот на пода, много от сандъците се отвориха и отвътре се изтърколиха и се пръснаха на всички страни десетки непознати предмети. Неговият противник успя да отскочи, но не стреля. Ротанов се страхуваше, че от изненада той ще натисне спусъка и ще вдигне тревога. Но това не стана. Сега ги разделяше планина от сандъци и той можеше спокойно да избяга, Дължината на склада беше около седемстотин метра и практически беше невъзможно някой да го открие. Но Ротанов не предприе нищо, искаше да разбере защо онзи не стреля. „Той спомена за някакви синглити, какво ли ще е това — секта или партия? А може би хора, окупирали властта?“ Ако се съди по разговора, неговият противник не принадлежеше към тази група и дори само заради тоя факт не биваше да го изпуска от очи… Може би с негова помощ ще успее да се срещне с онези, които се борят срещу Берг. Ще рискувам, нали той също може да се измъкне, да се скрие.
— Излизам! — високо извика Ротанов. — Не бързай да стреляш!
Пълно мълчание. Но в края на краищата нали непознатият не стреля, когато се събориха сандъците… Ротанов отиде до средата на коридора и спря. Сега той беше чудесна мишена и най-важното — не виждаше своя противник.
За няколко секунди се възцари напрегната тишина, после в ъгъла зад сандъците помръдна неясна сянка, а след малко в коридора се появи противникът му, вече със свален пистолет.
— Какво искаш?
— Трябва да поговорим — измърмори Ротанов. — Скрий най-после тая играчка. Предстои ни сериозен разговор.
Непознатият направи две крачки към него, но не прибра пистолета.
— Хубавичко са ви наплашили.
— Кой си ти?
— Не приличам на синглит, нали?
— Ако беше синглит, отдавна да си извикал охраната. Казвай кой си?
— Да си чувал за някакъв кораб?
Противникът му тихичко подсвирна, скри пистолета, но не се приближи.
— А как ще докажеш, че си от кораба?
— И през ум не ми е минавало, че ще трябва да доказвам някому каквото и да било. Имам документи.