— Документите може да се подправят. Е, добре. Изпратен съм специално, за да разузная нещо за кораба. Двама от нашите са го видели, когато е кацнал, но много-много не им повярваха, решиха, че синглитите пак са ни скроили някакъв номер. Нищо не им коства да построят кораб. Не истински, то се знае… Няма как, ще трябва да те заведа в базата. Там имаме добри специалисти, ще анализират всичко и ако си синглит…
— Не съм синглит! Аз съм пилотът на този кораб. Хайде по-бързо да се измъкнем оттук. Доста шум вдигнахме, а мен сигурно ме търсят. Чу ли стрелбата сутринта?
— Заради теб ли беше?
— Отначало като че ли ме пуснаха, но после размислиха. Мястото не е много сигурно.
Сякаш в потвърждение на думите му пред външната врата се чу шум. Стъпки, скърцане на ключалка…
— Ето на, появиха се.
Изглежда, че непознатият най-после взе решение. Той направи знак на Ротанов да го последва и се мушна в страничния коридор. В срещуположния край на склада се виждаше затъкната с вехтории дупка. От нея тръгваше широка водосточна тръба, която водеше в съседния двор. В този град доскорошният му противник си имаше свои, известни само на него пътеки.
Отвориха капака на канализационната шахта, който отгоре беше скрит от поникналата трева, и се озоваха в тясно подземие. За учудване на Ротанов тук не се долавяха никакви неприятни миризми и беше относително сухо. Вероятно канализацията отдавна не се използуваше.
Дългият път по тунели, задни дворове и глухи улички ги отведе в малък тих двор. Тук за първи път спряха да си поемат дъх. Стояха плътно един до друг, натикани в тесния проход между стената на постройката и оградата. Ротанов, кой знае защо, се сети за кабината на подземната магистрала. Там миришеше на прахоляк, на мухъл и на всичко друго само не на човешка пот и може би тъкмо заради това острата миризма, която се носеше от скъсания комбинезон на неговия спътник, му се стори много по-приятна от който и да е парфюм.
— Как се казваш?
— Фил. Но нашите ме прекръстиха Филин. И ти можеш да ме наричаш така.
През пролуката на оградата, зад която се бяха притаили, добре се наблюдаваше оживената градска улица.
Транспортни средства не се виждаха, вероятно подземната магистрала ги беше изместила напълно, затова пък често минаваха пешеходци.
— Ако искаме да се измъкнем от града, ще трябва да пресечем улицата на това място. Друг път няма. А то е много опасно, защото, ако си казал истината, в целия град е обявена тревога и тук ни чакат.
Филин измъкна пистолета, провери дали е в изправност и отново го пъхна в джоба си. Ротанов го слушаше намръщено и не можеше да откъсне очи от огромното, заело половината небе червеникаво чуждо слънце, увиснало над покривите на къщите.
— Отдавна ли ходите така из града?
— Как? — не разбра Филин.
— Ами с оръжие.
— Всички ви чакахме… Кога там, на Земята, ще си спомните за нас. От петдесетина години ходим въоръжени. Не сте бързали чак толкоз… Докторът ми каза, че рано или късно ще долетите, само че аз не му вярвах много-много…
Ротанов долови скрит укор в думите му, но замълча. Още беше рано за обяснения… Все още не знаеше чии интереси защищава този човек, срещу кого и защо е грабнал оръжието.
От мястото, където бяха застанали, добре се виждаха двете страни на улицата и на нея не се забелязваше нищо подозрително, само че Ротанов изобщо не знаеше какво смятат тук за подозрително и затова напълно се довери на Филин. А той търпеливо изчакваше и продължаваше да оглежда минувачите. Ротанов забеляза, че хората вървяха бързо, без да обръщат внимание един на друг, и бяха някак твърде безразлични. Обикновено в такива изолирани малки градчета тълпата се разделяше на неголеми, обединени от общ разговор групи. Тук нямаше такова нещо.
Филин го докосна по ръкава.
— Ще излезем на улицата, в никакъв случай не бързай. Върви като всички останали, но не бързай. Не се приближавай. Не се приближавай до минувачите, не обръщай внимание на никого и пак повтарям: най-важното е да не бързаш и да не се оглеждаш, иначе веднага ще те забележат. Каквото и да се случи, дори да започнат да стрелят, не се приближавай до мен на повече от три крачки. А сега да тръгваме! И за всеки случай запомни, всичко може да стане, ако се измъкнеш сам от града, за да стигнеш до нашите, трябва да вървиш все на север около четиридесет километра. А на постовете ще кажеш, че те праща Филин. Хайде, тръгвай!
— Почакай за минута, няма да се забавим, а после всичко може да се случи… Какво имаше в контейнера?
От всички въпроси, които бяха на езика му, Ротанов избра този и сега напрегнато чакаше отговора, Но Филин само поклати глава и го погледна с омраза.