— Връщаш ли се?
— Да. Няма какво да правя тук.
— Ако ми потрябваш… Как мога да те намеря?
— Невъзможно е. Та аз не знам къде ще бъда утре. — Тя се обърна и натисна копчето. За последен път пред него се мярна нейното лице, полузакрито от разпилените и коси, сетне вратата на кабината се хлопна и той чу глухия шум на задвижените механизми. Дори не успя да се сбогува и едва сега, когато тя си замина, без да каже нищо, той разбра доколко това нямаше значение.
Огледа се. Виолетовото слънце наполовина се беше скрило зад хоризонта.
„Какъв дълъг ден — помисли си Ротанов. — Само един ден, но ми се видя като вечност…“
5
Далеч на юг планинските върхове разкъсваха зеленината на гората и се устремяваха нагоре като бивни на огромно животно. Между гората и предпланините се простираше ивица ничия земя и макар че нямаше истински фронт и никой не беше обявявал война, ивицата беше тук. Предните постове на колонията бяха разположени сред редките храсталаци от увивни преплетени растения. От склона, там, където започваха първите пещери, патрулите не се забелязваха. Дългогодишната всекидневна опасност беше научила хората постоянно да бъдат нащрек. Пред входа на една от пещерите беше застанал висок побелял старец. Вятърът развяваше дългите му объркани коси, играеше си с брадата и полите на късата му кожена куртка. Старецът си мислеше колко много безполезни за живота неща са научили хората през тези години, докато той бавно остаряваше. Спомни си и за своите отдавна починали родители. Те бяха преодолели бездната, разделяща звездите една от друга, за да намерят тук нов дом. „А какво стана? Натъкнахме се на неизвестно… Някъде дълбоко в душата си смятахме, че светът е създаден специално за нас, за наше удобство, дори и далечните звезди… Но не беше така, а ние не го разбрахме веднага. Изгорихме всички мостове подире си. Когато се случи нещастието, вече не можехме да се върнем и трябваше да приемем наложената ни война.“ Този свят с всичките му неприятни страни и ужаси стана негов дом. Беше роден тук и сега се измъчваше, че от година на година педята земя, която принадлежеше на хората, все повече и повече намаляваше, сякаш кръгът се затваряше. Когато беше млад, границите на колонията достигаха далеч на север, отвъд гората, а сега нещата вървяха все по-зле и по-зле и той не виждаше изход. По-рано тук нищо не минаваше без негово участие, но напоследък, макар че все още беше председател на съвета, по всички въпроси се обръщаха към друг човек. Опитваше се да пропъди лошото си чувство към инженера, защото се страхуваше, че няма да е справедлив, но въпреки това мислено го упрекваше за ненужните стълкновения, които понякога довеждаха до нови жертви. Ако се заслушаше, отдолу, откъм втория етаж, се чуваше нестихващото боботене на машините, произвеждащи оръжие. Оръжие — ето всичко, което им остана. Земята ги беше забравила… В началото, когато градът, енергостанциите и корабната радиостанция бяха още в техни ръце, те се опитваха да изпратят сигнал. Но не получиха отговор. Инженерът каза, че Земята си има достатъчно грижи и те трябва да разчитат единствено на собствените си сили. Ала инженерът беше твърде млад, откъде можеше да знае какви бяха хората, които някога ги пратиха тук да завладяват нови звезди…
Той погледна часовника си. Наближаваше шест часът. А съветът беше свикан за седем. Всеки път, когато имаше заседание, сърцето му се свиваше от тревога, защото не знаеше каква нова неприятна изненада го очаква. Инженерът не пропускаше случай да затвърди позициите си, да изтръгне нови отстъпки от съвета. Защо иска да се добере до цялата власт? За какво му е? За да ускори поражението им? Той не разполагаше с факти, водеше го само интуицията на стар, много претеглил човек. „Всъщност това е твърде малко, за да не одобрявам онзи, който ще ме смени на поста…“
Той бавно вървеше нагоре по пътечката към седловината, където заседаваше съветът. Трябваше да изкачи петстотин метра и с всяка измината година все по-трудно преодоляваше пътя, сякаш склонът ставаше по-стръмен, а разстоянието подълго. Тук, на високото, растителността оредяваше, но затова пък се дишаше толкова леко, колкото и долу. Необятната плътна атмосфера беше наситена с кислород. Той често мислеше за планетата като за гостоприемен дом с гъсти гори, реки, пълни с пресноводни скариди, и въздух, пренаситен с кислород… Като че ли този дом дълги години е чакал стопаните си и най-после ги е дочакал. Заповядайте, живейте в мир и сговор. И те влязоха в него, седнаха на трапезата, само забравиха, че домът е чужд. Забравиха… и скъпо заплатиха за своята доверчивост.