Пещерите свършиха. Пътечката сега се виеше покрай ниски храсталаци, през които тук-таме се мяркаха безразборно пръснатите дървени къщички на младоженците. По-възрастните смятаха за губене на време построяването на къща за един сезон, до спускането на мъглите. А и младите все по-рядко можеха да си позволят такъв разкош.
Щом пътечката прехвърли височината, пред очите му се откри позната картина. Широката каменна чаша се спускаше терасовидно надолу и там, сред живописно изваяните от природата скални блокове, около студения извор бяха подредени пейките на съвета. Тук всичко напомняше за суровата простота на първите години походен живот, когато победата изглеждаше въпрос на месеци, а епидемията и последвалата я война само едно тъжно недоразумение. Старецът слезе до ручея. Както винаги, и днес пристигна преди всички, за да постои сам. Но на пейката вече седеше докторът. Така наричаха ръководителя на научната група, може би защото в неговите задължения влизаше и грижата за ранените и болните, които от година на година намаляваха. От бойното поле на тази странна война рядко се връщаха ранени. Докторът беше слаб, нервен и небрежен, въртеше в ръце чвореста пръчка, с която рисуваше по земята някакви криви муцуни, но старецът знаеше, че някога той не беше такъв, на младини беше общителен, вдъхващ надежди учен, но когато от поредния бой не се върна единственият му син, докторът се промени. Не веднага, а постепенно. Отначало се опитваше да заглуши мъката с работа, с трескаво търсене на кардинално решение на многобройните проблеми. Ала непрекъснатите неуспехи все повече и повече го сломяваха и лека-полека той се предаде. А може би само така изглеждаше? Изобщо докторът беше странен човек. Понякога си мислеше, че в него е скрита навита пружина, която чака своя час, за да изхвърли на свобода натрупалата се сила.
Председателят се приближи и седна до доктора. Не се поздравиха, не размениха помежду си нито една дума. През дългите години на съвместна работа и борба мълчанието им говореше повече от думите. Докторът продължаваше да човърка с пръчката си твърдата, сякаш направена от стоманена тел четка на късата трева, а председателят гледаше как от планинските склонове надолу се срива синкав водопад от плътен въздух. Пристигнаха още трима членове на съвета. Завеждащ секторите производство, доставки и охрана. Нямаше ги още Филин и инженерът. Но Филин рядко присъствуваше на заседанията. Ловците водеха чергарски начин на живот и в почивката между две акции се криеха в горите и блатата около града. Инженерът закъсняваше. Правеше го доста често, вероятно за да подчертае за пореден път колко непосилни са работата и отговорността, с които се е нагърбил.
Закъснението се превърна в един вид психологическа подготовка и председателят съжали, че на заседанието няма да присъствува Филин. Неговото мнение доста се ценеше. Производственият сектор беше подчинен на инженера, наскоро той успя да се добере до действителното управление на охраната. Оставаха докторът и завеждащият доставките, който беше подчинен на Филин, но в негово отсъствие и тук се разпореждаше инженерът. Три гласа срещу три, ако Боран, завеждащият доставките, запази неутралитет. Всичко щеше да зависи от това, какво щеше да поиска инженерът този път. Най-после на пътеката се появи познатата мършава фигура на инженера. За кой ли път председателят се запита с какво му е неприятен този човек.
Среден на ръст, подвижен и делови, с белег на лявата буза и тъмни очила — лицето му изгоря в една от схватките и сега не ги сваляше. Дълбоките бръчки около устните придаваха на лицето му неприятно изражение на погнуса. Но не външността беше най-важното…
Заседанието започна спокойно с обсъждане на текущите въпроси. Дълго умуваха как да превозят поредната партида материали, плячкосани от ловците. Както винаги, транспортът куцаше, не достигаха и хора. И това послужи на инженера като трамплин за поредната му нападка срещу научния отдел.
— С колко души разполагате? — обърна се той към доктора.
— Все с толкова, нима не знаете? Още не сме се научили да създаваме хомункулуси.
— Тогава може би сте постигнали успехи в никоя друга област? Искам да знам с какво се занимават вашите хора и защо трябва да храним безделници, докато…
Спорът се разгорещи. Председателят се опитваше да не ги слуша и си мислеше за нещо свое: „Интересно какво иска всъщност? Да се надявам, че не се домогва до председателското място. Той е делови човек и чудесно разбира, че колонията няма да издържи дълго, че тук нещо не върви. И всеки път едно и също. Заплашва, че заводът ще спре да работи. Като дамоклев меч виси над главите ни този завод и няма какво да кажем, защото доводът му е неопровержим.