Скаридата приличаше на парче дебел салам, съставен от разположени един над друг сегменти. Тя нямаше нито крака, нито щипки. Само мощна опашка и голяма зъбата паст. Тежеше близо два килограма и Ана положи доста усилия, за да я издърпа през борда с една ръка, като същевременно удържаше лодката на едно място. Тя хвърли още два пъти въдицата и скоро на дъното на лодката се намери още една скарида. При следващото мятане въдицата се закачи. Тя отпусна влакното и се опита с рязко движение встрани да освободи кукичката — нищо не излезе. Направи още два-три безрезултатни опита и се наложи да извади ножа, за да пререже влакното. Остър поривист вятър я шибна в лицето, времето се разваляше. Явно нямаше късмет. Ана ядосано преряза влакното. Загреба силно, но лодката почти не се помръдна. Отначало момичето не се разтревожи. Наведе се по-ниско и бързо заработи с веслото. Но минаха пет минути, а се беше придвижила едва с метър. За да се измъкне от бързея, трябваше да се отдалечи поне на десетина метра и Ана разбра, че няма да и стигнат силите, за да ги преодолее. Лодката имаше малък, но мощен електрически мотор, ала тя не обичаше да го използува, предпочиташе веслото. Но тук, пред преградната стена, не биваше да се шегува с течението. Тя включи мотора, носът се повдигна и лодката се понесе напред. Но само за миг… Почти веднага равномерното боботене премина в проточено виене, съскане и накрая настъпи зловеща тишина. Лодката полетя към теснината. Ана се бореше отчаяно, но усилията й бяха напразни. Загуби твърде много време, докато запали отново мотора. След няколко секунди ярката лодчица, мярвайки се за последен път върху гребена на стената, се понесе надолу в клокочещата вода. Тя веднага разбра, че не е чак толкова трудно да се справи с течението. Трябваше само да се държи по-далеч от бреговете. Тук нямаше нито подводни камъни, нито плитчини, ала водата буйно течеше по дъното на каньона.
Не и остана време да се изплаши. Цялото й внимание беше насочено към управлението на лодката. Спомни си, че някои ловци използуваха този път, когато много бързаха. Надолу потокът постепенно се укроти. Водата забави своя ход, скалите на дефилето вече не бяха толкова стръмни. Щом успя да се задържи в средата на бързея, без да разбие лодката в първите, най-опасни метри, всичко можеше да мине благополучно… Ана се мъчеше да не мисли, че Белия каньон свършваше далеч, в средата на Синята гора.
Когато остана сам, Ротанов се ориентира по слънцето. Беше безсмислено да се връща при кораба — там сигурно го очакваше засада. Сега му оставаше само един път — този, който му посочи Филин. Четиридесет километра, то се знае, бяха множко, при това скоро щеше да падне нощта, а той не познаваше тази гора. Жалко, че нямаше оръжие, щеше да се чувствува по-сигурен. По данни на автоматичните разузнавачи, които бяха изследвали планетата много време преди първите заселници, тук нямаше едри животни. Но Ротанов нямаше вяра на отчетите, при това тези бяха толкова стари. Непознатата гора винаги крие множество опасни изненади. С първите крачки започнаха и неприятностите — тревата в младата горичка не се превиваше под тежестта му, предпочиташе да се забива в подметките му. Представи си какво ще стане, ако потича бос. Младата горичка почти изцяло се състоеше от познатите му „плъстени“ храсталаци, оплетени сякаш от стоманена тел. По своя строеж дърветата напомняха земните палми. Ниско люспесто стъбло и огромни листа, устремили се високо нагоре. Той вдигна глава и дълго разглежда тези листа, които приличаха на криле на прилепи, прорязани от виолетови жилки, с полупрозрачна ципа. Слънчевата светлина, която проникваше през тях, придобиваше неестествен виолетов оттенък и вероятно по тази причина всичко наоколо изглеждаше някак чудновато, също като театрален декор. Ротанов съжали, че не може да е зрител, защото добре знаеше какви „актьори“ се появяват от време на време на такава сцена.