Само след четиридесет метра Ротанов се натъкна на ръждивия изкривен скелет на реактивното оръдие. Ако се съди по дебелия слой ръжда, то бе престояло тук не година и две и ако не беше картината, която видя от дървото, той не би могъл да определи дори типа на тази конструкция. Някой с настървение беше нарязал на парчета металното тяло, после бе разхвърлял на всички страни ламарината от обшивката и беше стопил и прегънал направляващите плъзгачи. Но докато разглеждаше ръждясалата купчина метал, той все още виждаше добре поддържаното металическо дуло, насочено право нагоре. Изглежда планетата притежаваше необикновена памет. Кой ли бе засадил тези дървета и защо? Ротанов още веднъж обиколи мястото на битката. Времето и влагата бяха заличили всички следи. След десетина години и този скелет ще се превърне в жълтеникав прах, вятърът ще го разпилее, ала дървото ще помни, ще пази в своите миризливи недра получената някога информация. За кого? Ротанов продължи нататък. До брега оставаше съвсем малко.
Огромен златист бръмбар жужеше високо и през цялото време нахално се въртеше около нея. Ана се опитваше да го прогони с камъни, но той не обърна никакво внимание на усилията й и не спря да кръжи около набелязаната цел, която бе съвсем близо до нея. Бяха минали не повече от пет минути, откакто се измъкна от потока. Течението я отнесе далеч. Твърде далеч…
И сега, мокра до кости, тя трепереше от пронизващия студен вятър. Стоеше на края на брега, рискувайки отново да падне в бързея, но не смееше да направи нито крачка, защото непосредствено зад нея се извисяваха гигантските дървета с виолетови листа. Синята гора…
Дори и най-опитните ловци не смееха да нарушат нейния покой по това време. Попаднеш ли веднъж в нея, смятай се за отписан. Никой не се бе завръщал от гората нощем непосредствено преди да настъпи сезонът на мъглите. Значи и тя нямаше да се върне. До залез слънце оставаха два часа. Огледа се. Носът на лодката здраво се беше вклинил в дълбока цепнатина. Веслото се счупи, а и лодката се пропука от последния удар. Там беше чантата. Трябваше да запали огън, да се изсуши и поне малко да се постопли. Просмуканите със смола клонки се разгоряха с равномерен димящ пламък. Ловците казваха, че е много опасно да се пали огън в гората, но тя съвсем се беше вдървила от студ. Сега огънят щеше да изсуши дрехите й. Почувствува как живителната топлина постепенно прониква в тялото й и продължи да хвърля съчки. В чантата освен сухите питки и запалката имаше и три ръбести стоманени цилиндъра. Тежки и напълно сигурни наглед. Протонните гранати, последната й защита. Помисли си, че, общо взето, се държи добре, почти спокойно се готви за неизбежното и веднага се досети защо е така. Тя просто не вярваше, че светът може да изчезне за нея, не вярваше, че днес за последен път вижда залеза на слънцето. Гората се бе притаила съвсем близо до нея, мълчалива и равнодушна, дори бръмбарът излетя нанякъде, подплашен от дима. Дърветата стърчаха на това място сигурно от хиляда години. Бяха се появили векове преди хората да пристигнат тук и щяха да останат на планетата, когато нас вече нямаше да ни има.
Неканени гости, пришълци — ето какви сме ние в тази гора, която чака своя час и скоро… Скоро тук нямаше да има хора и всичко щеше да се върне в някогашното положение. Почти веднага Ана си спомни за горите в далечната Земя. Беше ги виждала само на кино. „Нe ще и съмнение, че те са една красива измислица… земните гори… Там можеш да запалиш огън и да седиш край него цяла нощ, без да се страхуваш от нищо.“ Тя здраво стисна в ръка последната си защита — чантата с гранатите — и хвърли в огъня нови клонки. Пламъкът създаваше илюзия за безопасност, прогонваше по-надалеч кръга от сгъстяващата се тъмнина.
Червеникавото зарево, което се виждаше на километри на открития бряг, озари върховете на дърветата като някакво предизвикателство. Може би за първи път от хиляда години насам гората се учудваше на наивната дързост на човека? Или тя не беше в състояние да се учудва на нито една планета? Във всеки случай в дебрите и нещо се размърда, нещо жилаво и безформено, подобно на лепкаво кълбо мъгла трепна и падна, оплете се в трънливите храсталаци, подскочи веднъж-дваж и отново безсилно се отпусна на бодливата трева, разля се по нея, на малки ручейчета се процеди надолу до земята и заплашително запълзя насам, към огъня. Вече втори час Ротанов вървеше покрай брега. Понякога шубраците като непроходима стена стигаха почти до водата и тогава трябваше да заобикаля далеч, но, общо взето, пътят стана по-лек. Реката непрекъснато криволичеше. Известно време течеше право на юг, после рязко свърна встрани. Ротанов продължи по брега, надяваше се, че реката пак ще промени посоката си. Но това не стана и той вече се канеше да я изостави, когато забеляза в короните на далечните дървета червеникави отражения, които му заприличаха на отблясъци от огън. Повървя още малко, после предпазливо разтвори бодливите храсти и видя едно момиче, седнало до запален огън. „Почти идилия. Какъв спокоен земен пейзаж. Дали не чака мен?“ След срещата в града вече нищо не можеше да го учуди. Ако чакаше него, глупаво беше да се крие. Ротанов бавно излезе на открито. Момичето веднага скочи, като притискаше към гърдите си малка черна топка.