— Не се приближавайте!
Той спря. Гледаше побелелите и пръсти, които стискаха черния цилиндър.
— Така ли е прието при вас? Да посрещате всеки с оръжие? Пуснете предпазителя! — почти злобно извика Ротанов и тя се подчини. Може би й подействуваха умората и злобата в неговия глас. Той дори не се опита да разбере какво, по дяволите, търси тук при този огън сред замрялата преди залеза гора. Започнаха да му дотягат всички тия истории, всички тия момичета, които приличаха на роботи с човешка кожа, под която нямаше плът… Ротанов приближи до нея, клекна и протегна премръзналите си ръце към огъня. Поне той бе истински, нямаше измама. С крайчеца на окото си забеляза, че момичето отстъпи назад, когато той дойде близо, и ръката и отново се напрегна, посегна към цилиндъра.
— Не правете глупости. Не са ви пратили тук. за да хвърляте бомбички.
Най-после той откъсна очи от огъня и я погледна в лицето. Побелелите й устни и широко отворените й втренчени очи изразяваха ужас. Другите, които той срещна в града, не проявяваха подобни емоции, може би само Филин… Изведнъж го обзе съмнение.
— Досега никой не се е плашил от мен…
— Какво чакате?! — неочаквано извика момичето. — Но няма да успеете! Това е протонна граната и аз ще издърпам предпазителя, преди…
— Тук всички сте се побъркали. Отдавна. Лудница, а не планета. Какво ви е на крака? — Неговият въпрос леко я обърка, а той точно това целеше. Преди всичко трябваше да я успокои, от страх всеки миг можеше да издърпа предпазителя.
— Това ли?… Одраскала съм се, дребна работа, няма значение…
— Има. Кръв? Разбира се… Трябваше веднага да се досетя от какво се страхувате. Ето, вижте. Той се изправи и показа ръката си, с която току-що разтвори храстите. Върху кожата му ясно личаха следи от пресни драскотини. Очите на момичето помръкнаха, ръцете му безволево се отпуснаха и разтвориха, гранатата падна и се изтърколи в пясъка.
— Не може да бъде! Аз познавам всички, всички колонисти, те вече не са толкова много…
— Мене не ме познавате, защото пристигнах съвсем скоро.
— Пристигнали сте?! Откъде? — Гласът й пресекваше от вълнение, от желание да повярва в чудото. Сега само чудо можеше да я спаси.
И тогава, като се усмихваше, той изсвири мотив от старата песничка за зелената планета, която някога е била своеобразен химн на онези, които са отлетели да покоряват нови звезди. Тя отрицателно заклати глава и той забеляза сълзи в очите й.
— Не бива! Не, не може да бъде! Не може!
— Ето че най-после се намери човек, който да ме посрещне както трябва. Когато долита кораб от Земята, момичетата винаги плачат, само че плачат от радост…
И изведнъж тя му повярва, повярва му затуй, че те, лишени от всичко, измъчени, наплашени, все още не сложили оръжие, но почти загубили надежда, мечтаеха за този кораб, чакаха го, търсеха нощем малката огнена точица, която проправяше свой път между звездите. И сега настъпи реакцията. Ана почувствува как сълзите й бликнаха като неудържим поток.
— Е, недейте… По-добре ми разкажете как се озовахте тук.
— Ей сега, почакайте. — Тя изхлипа още веднъж-дваж, обърна се и изтри лицето си. И неочаквано, без какъвто и да е преход, рязко попита: — А къде е вашият кораб, защо сте сам?
— Корабът ли? Той е далеч. Сега е в ръцете на онези от града. А долетях съвсем сам.
— Ами къде са оръжието, скафандърът? Впрочем скафандърът няма да ви помогне… Та вие нищо не знаете! — В гласа й звучеше тревога, която неволно се предаде и на Ротанов. Вече беше по-съсредоточена, готова да посрещне опасността лице в лице, както умееха да го правят всички те, деца на този жесток свят. — Загасете огъня, по-бързо… Вземете гранатата, онази, на пясъка. Знаете ли как да си служите с нея?
— Няма ли първо да ми обясните каква е работата?
— После. В чантата има карта, колко съм недосетлива… Трети пост е съвсем близо, на десетина километра. Дотам все още можем да се доберем. Най-трудното е да се прехвърлим през реката: трябва ни сал, защото от моята лодка почти нищо не остана.