— Обяснете ми все пак какво сте намислили, защо ни е сал?
— Базата е далеч, там, в планината. — И тя посочи с ръка към далечните върхове, вече забулени в синкав здрач. — Мене ме отнесе потокът. Но някъде тук наблизо нашите ловци имат временна база, наричаме я трети пост, ама не стойте така де! Търсете дървета за сала!
Дървесината беше лека като корк и бяха достатъчни само две дървета. Преди да отблъснат сала, Ана внимателно се огледа.
— Пригответе гранатата, но ще я хвърлите само като ви кажа. Ако се случи нещо, в чантата ще намерите карта и компас, отбелязала съм азимута. След десетина километра ще видите една самотно стърчаща скала, там е пещерата на ловците. Бъдете внимателен, като се приближавате към нея. Нощем те стрелят по всичко, което се движи. Непременно трябва да стигнете, чувате ли? На всяка цена!
— Успокойте се. Заедно ще стигнем дотам.
Ротанов почувствува как нейната топла, загрубяла длан стисна ръката му и веднага я пусна.
— А сега да тръгваме. И не говорете! Трябва да се ослушвам. Понякога ги издава шумът…
Ана рязко се отблъсна с пръта и течението веднага подхвана сала. Слънцето се скри зад хоризонта и зарята тозчас избледня. Ромоленето на водата едва се чуваше под краката им.
Ротанов мълчеше и мислеше колко мъжество е необходимо на хората от тази планета, за да останат хора…
Салът сякаш се стопи в здрача. Бреговете вече не се виждаха, водата течеше безшумно и плавно, струваше им се, че стоят на едно място. Салът се промъкваше през плътна и сивкава като памук мъгла, която ги обгръщаше отвсякъде. Но ето че един по-силен тласък едва не ги събори във водата и почти веднага Ротанов видя отсрещния бряг, който бе на две крачки от тях. Ана скочи от сала и го зачака, обърнала лице към реката. Изведнъж зад гърба му се чу остро съскане, сякаш някой бе пуснал пара под високо налягане. Той рязко се обърна, ала забеляза само стелещата се над реката гъста мъгла. И все пак там имаше нещо, защото момичето замахна и хвърли гранатата в реката. Ослепителен синкав протуберанс се издигна високо нагоре и след това стана светло като ден. Ала Ротанов и сега не видя нищо. Той все още беше на сала. На различни страни полетяха разкъсани от взрива парцали мъгла, вдигна се пара и това бе всичко. В гърдите го блъсна гореща въздушна вълна. Силата и беше много по-слаба, отколкото можеше да се очаква след подобен взрив.
— Скачайте де! — извика Ана и той почти веднага се намери на брега до нея.
— Според мен нямаше нищо. Напразно изхабихте гранатата.
— Побързайте. Ей сега ще ни настигнат.
Близо тридесет метра те ожесточено си пробиваха път през бодливите храсталаци. Ротанов чувствуваше, че се задъхва. С всички сили се мъчеше да не изостава от нея. Плюл на мъжкото си самолюбие, той вече се канеше да я помоли да намали темпото, когато гъсталакът оредя и те излязоха на малка поляна. Ана се обърна и в същия миг той престана да я вижда, защото пред очите му се спусна мътна завеса. Имаше чувството, че върху главата му бяха излели кофа с мляко. Чу, че тя извика, понечи да се спусне към нея, но не успя да направи и крачка, Ръцете и краката го слушаха, ала всяко движение му костваше огромни усилия, сякаш му бяха нахлузили плътен гумен чувал. Не знаеше ще може ли да се придвижи поне на метър, защото не чуваше и не виждаше нищо. Сетне в ушите му прокънтяха глухи ритмични удари, като че ли бяха включили метроном, нещо притисна слепоочията му. Но все още контролираше движенията си, а кръвта просто напираше в ушите му. Събрал всичките си сили, Ротанов отново се устреми напред, като се опитваше да се измъкне от странната маса, полепнала по цялото му тяло. Плътността и налягането й непрекъснато се променяха. Тя цялата пулсираше и ту се поддаваше на усилията му, ту се втвърдяваше и тогава не можеше да помръдне. Не разбра колко време продължи това — минута или час. Но след поредния опит да се освободи забеляза, че пелената пред очите му се разкъса и миг по-късно зърна звездното небе. Нещо белезникаво, подобно на кълба пара се стичаше по раменете му и падаше на земята, разливаше се по нея на гъст пласт с еднометрова дебелина и изчезваше нанякъде. Ана не се виждаше. Ротанов се сети за гранатата, която му даде. Последните остатъци от белезникавата гадост вече се скриваха в храсталаците. Той запрати гранатата след тях. За няколко секунди стана светло като ден. Ана лежеше насред поляната неестествено подвила ръка. Пулсът и едва-едва се долавяше, а лицето и при отблясъците на догарящите гъсталаци му се видя смъртно бледо. Ротанов безпомощно тършуваше по джобовете си, макар да знаеше, че не е взел аптечката си. Той я грабна на ръце, почти машинално намери по звездите необходимата посока и тръгна напред.