Той се облегна назад, уморено изтри тъмните си очила и веднага ги остави настрани. Явно не му бе леко да започне. Ротанов търпеливо чакаше и си мислеше, че в омразата си към пришелеца всички колонисти горе-долу си приличат.
— На пръв поглед всичко изглежда много просто. Преди петдесет години… Не, малко повече, шестдесет или седемдесет — никой не е установил точната дата и никой не знае кога ce е случило за първи път, — започнаха да изчезват хора. Смятахме, че планетата е абсолютно безопасна, абсолютно сигурна. И не само смятахме. Просто бяхме сигурни, защото в продължение на близо сто години нищо не пречеше на колонията да се развива свободно. През тези години ние по дробно се запознахме с флората и фауната на планетата. Фауната тук е бедна, големи животни на сушата не се срещат, само насекоми. Тогава не подозирахме, че съществува още един вид. И това е естествено. Кой би си помислил, че появяващата се нощем в гората мъгла е опасно живо същество?! — Той се протегна уморено, взе очилата си, отново ги изтри и си ги сложи. Ротанов му беше признателен, че го стори, защото през цялото време неволно отклоняваше погледа си, за да не вижда обезобразеното му лице. — Та тогава, горе-долу преди шестдесет години, взеха да изчезват хора. В началото си мислехме, че са нещастни случаи, търсехме хората и не ги намирахме. Някога това не ставаше толкова често…
— Почакайте! Излиза, че по онова време нито веднъж не сте се срещали със синглитите?
— Не бързайте. Ще стигнем и до синглитите. Тогава тях просто ги нямаше на планетата. А който бе срещал тези мръсни твари, нищо не можеше да разкаже. — Той се усмихна неприятно и отново задълго се умълча. Тъмните стъкла на очилата му студено блестяха, отразявайки светлината на неоновите тръби, закрепени как да е на тавана. Ротанов беше сигурен, че скритите му зад стъклата очи все още недоверчиво го опипват. „Май се страхува от мен — помисли си той, — само не разбирам защо? Между нападението на люса и спасяването ми, изглежда, няма нищо общо. Той веднага повярва, че в случая с мен всичко е наред, иначе изобщо нямаше да разговаря…“
— И тъй, рано или късно трябваше да разкрием тази загадка. Веднъж люсът атакува група хора, двама или трима видяха нападението му и оцеляха. Така разбрахме всичко. Люсът обгръща човека отвсякъде, няколко минути той се гърчи, сякаш не му стига въздухът, прави опит да се измъкне, после се свлича на земята. Между другото вие не почувствувахте ли, че се задушавате?
— Не.
— Странна работа… Нападението не продължава дълго, само пет-шест минути. Сетне люсът изчезва и остава неподвижно лежащият човек. Мина доста време, преди да успем да установим причината за смъртта. Върху тялото на нападнатия няма никакви следи, а и аутопсията не показва никакви патологични изменения. Но по този въпрос по-подробно ще ви информират в научния отдел. Общото мнение е, че активността на мозъка е напълно потисната. Липсва алфа-ритъмът. Отначало мислехме, че се дължи на неизвестни увреждания, на едва доловими структурни нарушения в организма или може би в самия мозък, но по-късно беше доказано, че смъртта настъпва, защото мозъкът е унищожен.
— Как така „унищожен“?
— Може би не се изразявам съвсем научно, но затова пък точно. Напълно се парализира дейността на невроните, разкъсват се всички връзки, изчезва енергетичният потенциал на мозъка.
— Излиза, че люсът не взема нищо от своята жертва, а напада, тъй да се каже, за развлечение?
— Не съм казал такова нещо. И не бързайте с изводите, докато ви предавам само установените факти. Хората станаха по-внимателни, излизаха от града само на въоръжени групи, обличаха защитни скафандри, но нямаше никаква полза. При това след всяко нападение активността на люсовете нарастваше многократно. Особено през нощта… Веднъж градът беше подложен на масирана нощна атака. Можете да си представите какво е било. Хората тичаха като обезумели по улиците с чувството, че ги обгръща мъгла. Между тях жени и деца…
Естествено имаше дежурни, въоръжени постове и енергийни защитни съоръжения. Но по онова време още не бяхме открили нито едно ефикасно средство за борба с люсовете. Градът фактически беше унищожен за една нощ. Люсът е в състояние да променя своята форма, той изобщо няма постоянна форма и това му позволява да прониква във всяка цепнатина… Малцина оцелели избягаха от града. Цяло щастие е, че градът е разположен почти на екватора, само на няколко километра от дневната страна. Хората бягаха инстинктивно към слънцето и това спаси мнозина от тях. Люсовете не отиват в дневната страна, напълно им стига и нощната. Мислехме, че всички, които останаха живи, са се спасили. Планетата се движеше около слънцето много бавно и не беше трудно да се преминава след дневното светило от едната страна на екватора в другата. Построихме и временни бази от двете страни на екватора. След шест месеца, когато хората се върнаха в града, не намериха дори останките от своите близки.