Почивката свърши и те продължиха нататък. Платформите на колите им пречеха да се движат по-бързо. Благодарение на силовата възглавница те с лекота преодоляваха незначителните неравности по пътя, но дългите корпуси непрекъснато се заплитаха в тесните проходи между дърветата. Налагаше се да спират и с ръце да ги измъкват от твърдите като железни пружини дървета.
Характерът на местността постепенно се променяше. Подир гъстите храсталаци следваха редки групи от отделни растения, появиха се и малки възвишения, обрасли с ниска трева, също така твърда и невзрачна като дърветата. Веригата от скални масиви, към която се бяха насочили, беше съвсем близо. Гората вече не я скриваше. Хората се поободриха, развеселиха се. От разговорите Ротанов подочу, че до предните постове, които защищаваха основната база на колонията, оставаше един час път. И най-неочаквано в короната на дървото, което колите току-що бяха започнали да заобикалят, се мярна нещо ярко. „Залегни!“ — извика инженерът, но Ротанов закъсня и видя как на дървото се разпукна алено цвете, което тозчас се превърна във въртящо се огнено кълбо с черни петна от дим по краищата. В същия миг почувствуваха ударната вълна. Ротанов не успя да се задържи на краката си, отгоре му се посипаха горящи клонки. Очакваше гърмежа, но се чу само мъчително свистене, сякаш някакъв великан шумно изпусна въздуха си и веднага след това отдясно и отляво се появиха още две такива огнени кълба. Те се въртяха доста далеч, можеха да не им обръщат внимание, по-важно беше да разбере откъде стрелят по тях. Но преди да успее да се ориентира в обстановката, няколко лъчеви пушки изплюха огнените си капсули някъде напред и нагоре. По билото на близкия хълм се завъртяха същите огнени смерчове, там, приведени, тичаха дребни фигури. От върха отрядът сигурно се виждаше като на длан. Следващият залп положително щеше да ги улучи. Пред отряда избухнаха шест огнени кълба и почти в същия миг няколко капсули се пръснаха отдясно и отляво. Прахолякът и димът пречеха да се види каквото и да било. Когато вятърът отнесе дима, Ротанов забеляза, че огнените кълба се възпламеняват около отряда, като го карат да се притиска към земята, и брулят короните на дърветата над главите им, но нито една капсула не попадна долу, в центъра на невидимия кръг, където бяха залегнали хората. Това така го порази, че той забрави за опасността и се надигна на коляно, за да вижда по-добре. На втория хълм в далечината ставаше нещо. Инженерът му махна да залегне, ала Ротанов не му обърна внимание. Стори му се, че разпозна очертанията на някакъв предмет на върха на далечния хълм. Напомняше му на фъндък памук, около него тичаха и се суетяха малки фигурки, които приличаха на хора. Възвишението беше твърде далеч, не Ротанов видя, че няколко стрелци се опитват да го улучат на всяка цена. Вдигнали високо дулата на лъчевите пушки, те изстрелваха капсула след капсула. Долу, в подножието на хълма, вреше и кипеше огнено езеро, но капсулите падаха на голямо разстояние от склоновете. Ротанов изтича до инженера, грабна бинокъла от гърдите му, освободи се от вкопчилите се в него ръце и хукна нагоре. Съгледа една плоска канара и реши да се добере до нея, преди да са го забелязали. Той вече не се страхуваше от изстрелите, всичко, което ставаше, приличаше повече на някаква странна игра, а не на бой. И наистина, огнените капсули падаха около него, поваляха го на земята, но той все пак се добра до заветната скала невредим и се залепи за нея. Допря бинокъла до очите си и околната действителност престана да съществува за него. Той целият се превърна в зрение. Не се лъжеше, това беше люс. Позна го веднага, но разигралата се сцена на върха на хълма беше съвсем непонятна за него. Люсът, необичайно плътен, със странни тъмни ивици и петна, бясно се въртеше в средата на малка поляна. Той ту се раздуваше, ту се свиваше и след всяка такава пулсация се сгърчваше все повече. Около него неподвижно стояха пет-шест синглита. Ротанов се досети, че са синглити, а не хора, по непривичните за човека пози. Когато се движеха, отдалеч трудно можеха да се различат от хората, ала застанеха ли на едно място, те застиваха неподвижно и като че ли всеки миг бяха готови да прекъснат започнатото движение. Да замрат с вдигнат крак например или с наклонено напред тяло. Сякаш за тях нямаше нищо по-лесно от това да заемат каквото и да е неустойчиво положение. Иззад дърветата изскочиха още няколко синглити и веднага се присъединиха към застаналите около лудешки въртящия се люс. Изглежда, извършваха таен обряд. Неочаквано люсът леко подскочи, източи се нагоре и бързо изчезна някъде встрани. На поляната останаха само синглитите и още нещо на същото онова място, където допреди малко се въртеше люсът… Бинокълът беше съоръжен с електронен увеличител. Ротанов затегна регулатора и разгледа странния предмет, макар че, преди да докосне скалата за настройката, вече се досещаше какво представлява той. На поляната в малка дупка имаше яйце. Точно такова, каквото видя в загадъчния контейнер в склада. Формата му не можеше да се сбърка с никоя друга. И въпреки че това яйце беше матово, дори белезникаво, а онова от склада цялото сияеше с цветовете на дъгата, той го позна. И Ротанов вече не се съмняваше какво ще последва по-нататък. Двама от синглитите се отдалечиха и скоро след това се върнаха с познатия шестостенен контейнер, После вдигнаха внимателно яйцето, сякаш беше горещ, стъклен съд. Двама разгънаха парче плат и грижливо увиха яйцето в него, преди да го сложат в контейнера. В същото време иззад дърветата се появи кола, точно такава, на каквато лежеше Ана. Те натовариха контейнера на нея, шофьорът дълго не можа да запали мотора, вероятно имаше някаква повреда. Ето че най-сетне тя потегли и на поляната не остана никой. Колата се поклати за последен път и изчезна от погледа му. Вече нищо не се виждаше. Ротанов свали бинокъла от очите си. Боят беше приключил преди няколко минути. Отрядът се бе събрал при всъдеходите и сега чакаше него. Никой не се криеше, никой не стреляше. Ротанов се изправи и тръгна надолу. Когато отиде при инженера, за да му върне бинокъла, онзи се държеше като гузен, гледаше встрани и едва не се извини, макар че Ротанов му дължеше извинение. Той си спомни колко грубо изблъска инженера и почти изтръгна бинокъла от ръцете му, когато забеляза люса.