Тя взе кутията. Той й я подаде внимателно, за да не докосне студените и пръсти, и забеляза на китката и нещо много познато, някакви металически квадратчета с матов блясък, които почти се сливаха с кожата й.
— Ротанов… Не бива да идвате вече в града. Няма да ви пуснат.
Той й кимна в знак, че е разбрал, и закрачи по улицата, без да се оглежда.
Филин се събуди на разсъмване. Известно време с равнодушен поглед разглежда храста, под който лежеше. Дълга виолетова пружина, обсипана със студени капки роса и мъхнати пъпчици, се люлееше над лицето му. Добре помнеше как го носеха, увит в мрежата. Това стана вечерта, а сега беше утро и той не можеше да си спомни нито кога е заспал, нито как се е озовал под този храст. Като жужеше нахално, край него прелетя рогоножка, която много приличаше на рогата летяща змия. „Интересно къде изчезнаха синглитите, които ме плениха?“ — помисли си вяло той. Нямаше никакво желание да стане и да огледа обстановката. Беше му приятно да се излежава лениво отмалял, да съзерцава покрития с роса храст и да чака първите слънчеви лъчи да докоснат голата му кожа. Тази мисъл му се стори странна, той леко помръдна ръка и се увери, че освен късите панталони няма никакви други дрехи. Но не му беше студено. Сигурно съвсем скоро са го оставили тук или просто са го загубили? Защо да се впуска в дълги разсъждения, след като и така му беше добре. „Ще се върнат или не… Не беше ли все едно?“
„Пим“ — чу той съвсем ясно. Беше убеден, че звукът излезе от него. И макар да лежеше със затворени очи, беше сигурен, че наоколо няма жива душа и няма от какво да се страхува. А звукът засега нямаше никакво отношение към него и нямаше да има, докато слънчевите лъчи не докоснеха неговата гладна кожа. „Кожата не може да бъде гладна — поправи се той. — Е, добре, хладна. Защо се хваща за някакви дреболии?“ — Много му се спеше, беше се събудил много рано. Трябва да почака слънцето да слезе по-ниско. Все това слънце… Кога ли яде за последен път? Колко ли време е минало, откакто така глупаво се остави да го хванат?…
„Трябва да поспя — рече си той. — Не бива да мисля за нищо, а да поспя и да дочакам слънцето.“ Но сънят не идваше. Пречеше му някакво необяснимо безпокойство, съвсем неуместно за такова закътано и спокойно местенце. За да пропъди тревогата, той реши да отстъпи и директно се запита: „Какво има? Какво искаш?“ И някой вътре в него, малък и незначителен, но страшно упорит, каза: „Искам да знам за какъв дявол се търкаляш гол сред гората вместо да отидеш в базата, да помогнеш на пилота и всъщност какво е станало?“
Въпросът изискваше отговор, а такъв нямаше. Филин въртеше въпроса оттук и оттам като канара и чувствуваше, че колкото повече се засилва желанието му да се добере до истината, толкова по-голяма ставаше канарата, сякаш нечия тежка ръка се отпускаше на челото му и потискаше съзнанието му. Тогава той съвсем освирепя и това го накара да седне. Слънцето вече се издигаше високо, той лежеше на върха на хълма и го забеляза едва сега, когато се надигна.
Слънчевите лъчи докоснаха главата и раменете му, но Филин не почувствува топлина. Гладът обаче попрестана да го гложди, изчезнаха и натрапчивите мисли за ядене, с всяка измината минута се възвръщаше способността му да разсъждава. Но заедно с облекчението нарастваше и тревогата, все едно че постепенно идваше на себе си след продължителен тежък унес и той веднага се улови за тази мисъл, защото тя поне даваше някакво обяснение.
Сигурно са го ударили тежко и е загубил съзнание. После са решили, че е умрял, и са го захвърлили тук, в гората. „Ами да, вечерта, преди сезона…“ Той тозчас пропъди тази ужасна, стягаща гърлото му мисъл. В края на краищата може да е имал късмет, досега никой не се е отървал, а на него му е провървяло, какво чудно имаше в това?
„Сигурен съм, знам, че с мен всичко е наред“ — успокои се той, но като осъзна, че трябва да се самоуспокоява, ледената ръка го стисна още по-здраво за гърлото. „Не, не може да бъде! Лесно мога да се уверя, че не е така!“ — И той опипа главата си, сетне лицето си. Но нищо не откри, абсолютно нищо. Не намери нито следи от удар, нито наболата в последно време брада.
— Излиза, че са ме обръснали…
Филин разбра, че тази последна странна мисъл няма да го спаси. Беше се обръснал за последен път в базата преди десетина дни. За да не полудее от нарастващия ужас, той напрегна цялата си воля да не мисли за това, забрани си да анализира и да уточнява. Реши да постъпва и да действува така, както щеше да действува Филин, сякаш, като пропъждаше мисълта за станалото и не показваше, че нещо се е случило, щеше да отсрочи този кошмар, да смекчи последствията от него…