Пластариумът се намираше в сградата на бившия градски театър. Отвън тя беше също толкова занемарена, колкото и останалите здания, но отвътре поразяваше със строгото си рационално обзавеждане. Новата пластмасова ламперия блестеше от чистота, лъщяха никелираните парапети на стълбището. Нито един излишен орнамент, нито един ненужен детайл не дразнеше окото. Само най-необходимото. Тук нищо не трябваше да отвлича вниманието или да разсейва. Изискваше се дълбоко съсредоточаване и още от входа на всеки от посетителите трябваше да се внуши подходящо настроение. От фоайето към дъното на помещението водеха два коридора, които завършваха с черна и бяла врата. Филин идваше за първи път тук, но вече знаеше какво е предназначението на вратите, както знаеше и много други неща, без да се опитва да изяснява източника на тази информация. Можеше да избере само една от залите. Твърде сложна се оказа психологическата настройка. Тъй като не знаеше какво го чака зад вратата, той остана във фoaйeтo и съсредоточи вниманието си върху посетителите. В черната зала влизаха замислено и мълчаливо. Не видя нито групи, нито двойки. Към нея водеха два отделни входа — за мъже и за жени. Затова пък бялата изглеждаше по гостоприемна. Натам вървяха заедно мъже и жени. Вървяха на групи, най често по двама. Това вероятно определи и неговия избор.
В залата нямаше столове. Стените образуваха голяма гладка полусфера, боядисана в нежно кремав цвят. Цареше абсолютна тишина. Филин още не можеше да свикне с факта, че не се водеха никакви разговори, органически присъщи за човешкото общество. Синглитите непрекъснато си разменяха информация. Но телепатичният поток от мисли можеше да чува само онзи, за когото беше предназначен. Впрочем не винаги. Светлината на тавана постепенно угасна и залата потъна в пълен мрак. За известно време тишината и тъмнината бяха толкова пълни, че Филин загуби представа къде се намира. Стана му неприятно, прииска му се да излезе — задържа го само любопитството. Усещаше, че напрежението в залата непрекъснато нараства. Всички трепетно очакваха нещо. И ето че то се появи! Изумителен фойерверк разсече тъмнината от край до край. В същото време прозвуча продължителен музикален тон. Фил се почувствува като диригент на невидим оркестър и тонът, който звучеше в ушите му, се превърна в странна мелодия, която отразяваше неговото настроение. Мелодията стана част от самия него и когато разбра това, у него се породи впечатлението, че лети. Подът сякаш пропадна под краката му и той, възседнал пеещ пъстър змей, се понесе през разкъсаната тъмнина. С част от съзнанието си Филин долавяше, че и мелодията, и играта на светлините, и полетът са само илюзия, създадена от колективното творчество на зрителите, а той е един от участниците в нея. Но това не му пречеше да чувствува огромна, неизпитвана до този момент наслада. Ала настроението на мелодията се промени. В нея прозвучаха тъжни, почти злокобни нотки. Ослепителна светкавица прониза пъстрите крила на змея в мига, в който си спомни за малкото плахо същество, спотаило се дълбоко в неговото сегашно съзнание и представляващо част от другия, от предишния Филин. Мелодията ставаше все по-мрачна. Светлините се мятаха, разкъсваха се, опитваха се да се издигнат нагоре и безсилно отслабваха, разрушени от спомените му. Ето го застанал на прага на пещерата, за ръка го държи непозната жена… После е в класната стая, на дъската учителят пише някаква дума… Филин не може да си спомни точно коя, много иска да си спомни, но не може. Припламванията на светлините постепенно отслабват, угасват.
Мелодията стихва. Едно по едно светват осветителните тела на тавана. Публиката напуска залата. Някаква жена с гъста, небрежно тупирана коса се обърна към съседа си: