С оглушителен писък въздухът бликна в контейнерите с воден баласт. Подводницата изправи нос и пое нагоре с главозамайваща скорост.
— Това ли е най-бързото, на което е способна?
— Да.
— Божичко.
— Успокой се, Хари.
Долу под тях се виждаше станцията, осветена от външните прожектори. От нея до кораба се простираше линия от мигащите лампи на експлозивите. Издигнаха се покрай перката на космическия кораб, подминаха я и потънаха в непрогледен мрак.
— Една минута и двайсет.
— Деветстотин фута — каза Норман. Почти не усещаха движение, само променящите се параметри на индикаторите даваха да се разбере, че изплават нагоре.
— Не е достатъчно бързо — заяви Хари. — Там долу има ужасно много експлозив.
Достатъчно бързо е, поправи го мислено Норман.
— Ударната вълна ще ни сплеска като рибна консерва — продължи Хари и поклати глава.
Ударната вълна няма да ни засегне.
Осемстотин фута.
— Четирийсет секунди — обяви Хари. — Няма да успеем.
— Ще успеем.
Намираха се на дълбочина седемстотин фута и продължаваха да се изкачват бързо нагоре. Водата около тях имаше леко сивкав оттенък, очевидно отделни слънчеви лъчи проникваха дотук.
— Трийсет секунди — обяви Хари. — Къде сме? Двайсет и девет… и осем…
— Шестотин и двайсет фута — рече Норман. — Шестотин и десет.
Двамата погледнаха надолу към станцията. Далеч под тях едва се различаваше бледото сияние на външните светлини.
Бет се закашля.
— Свърши се — изпъшка Хари. — От самото начало си знаех, че няма да успеем.
— Ще успеем — натърти Норман.
— Десет секунди — рече Хари. — Девет… осем… приготви се!
Норман притегли Бет към гърдите си.
Експлозията блъсна миниатюрната подводница, преметна я като играчка, обърна я наопаки, сетне я изправи и я понесе на гребена на ударната вълна.
— Майчице! — извика Хари, но те продължаваха да се изкачват и всичко беше наред. — Успяхме!
— Двеста фута — обяви Норман. Водата навън беше бледосиня. Той плъзна ръка по пулта и забави изплаването. Носеха се прекалено бързо.
Хари крещеше и блъскаше Норман по гърба.
— Успяхме! Дявол да го вземе, кучи сине, успяхме! Живи сме! Направо да не повярваш! Живи сме!
Норман с мъка следеше приборите през насълзените си очи.
И тогава през стъклото нахлу ярка слънчева светлина, а пред очите им се ширна гладката океанска повърхност, синьо небе и пухкави облаци.
— Виждаш ли? — извика Хари. Крещеше право в ухото на Норман. — Виждаш ли? Един чудесен слънчев ден!
00 ЧАСА И 00 МИНУТИ
Норман се пробуди и впери очи в тъничкия слънчев лъч, който проникваше през единствения люк и огряваше химическата тоалетна в ъгъла на декомпресионната камера. Изтегнат на койката той огледа вътрешността на камерата — хоризонтален цилиндър, дълъг не повече от петдесет фута, оборудван с койки, метална маса и столове в средата и тоалетна зад малкия параван. Хари похъркваше на горната койка. На другия край спеше Бет, прикрила лицето си с ръце. Някъде отдалеч се чуваха приглушени викове.
Норман се прозя и спусна крака от койката. Болеше го цялото тяло, но иначе всичко беше наред. Приближи се до огрения в слънчеви лъчи илюминатор и надникна навън, като присвиваше очи от яркото тихоокеанско слънце.
Пред него се простираше задната палуба на „Джон Хоуз“ — снежнобялата хеликоптерна площадка, тежките метални въжета, корпусът на подводния робот. Няколко души спускаха втория робот зад палубата, като си крещяха неразбрано, псуваха и махаха с ръце. Норман едва различаваше гласовете им зад плътните дебели стъкла.
Непосредствено зад декомпресионната камера, едър мускулест мъжага търкаляше по палубата масивна зелена бутилка с надпис „Кислород“. Още дузина подобни бутилки бяха подредени наблизо. Тримата лаборанти от медицинската група, отговаряща за декомпресията, играеха на карти.
Загледан през триинчовото стъкло, Норман имаше чувството, че е надникнал в някакъв миниатюрен свят, с който няма нищо общо, нещо като терариум, заселен с интересни и екзотични екземпляри. Този нов свят му беше чужд, също като черното океанско дъно, когато за пръв път го бе съгледал през прозореца на станцията.
Норман разглеждаше увлечените в играта на карти лаборанти, наблюдаваше ги как се смеят и жестикулират, докато играта се разгаря. Никой от тях не погледна дори за миг към декомпресионната камера. Норман не разбираше тези млади хора. Не трябваше ли да проверяват как протича декомпресията? Изглеждаха му така неопитни и незрели. Съсредоточени в играта, те сякаш не подозираха съществуването на огромната метална камера до тях и бяха безразлични към съдбата на тримата оцелели вътре — с други думи, не се вълнуваха нито от изхода на експедицията, нито от новините, които тримата биха могли да носят на повърхността. Не, тези жизнерадостни картоиграчи не даваха и пет пари за експедицията. Или, може би, те не знаеха какво се крие зад нея.