— Съветски разузнавателни подводници? — попита Норман.
— Точно това им казах на ония в Хонолулу — ухили се Барнс. — Дребна шмекерия, за да получа онова, от което се нуждая. Трябва да си наясно как да изстискваш средства от флотата в наши дни. Но естествено, руснаците едва ли ще дойдат насам.
— Няма ли? — Норман се чувстваше, сякаш е проспал началото на разговора и сега се мъчи да навакса.
— Малко вероятно е. О, те знаят че сме тук. Спътниците им са ни открили още преди два дни, но ние усилено обменяме съобщения за хода на учебната подготовка по издирване и спасяване в южния Пасифик. Спасителните операции не са от нещата, които биха ги заинтригували, макар без съмнение да предполагат, че наистина сме загубили някой самолет. Възможно е дори да подозират, че се опитваме да вдигнем от дъното потънали ядрени бойни глави, както направихме край Испания през 68-ма. Но няма да ни се пречкат, защото не биха желали да се забъркват политически с нашите ядрени проблеми. А и знаят, че напоследък си имаме ядове с Нова Зеландия.
— И заради това ли е всичко? — запита Норман. — Заради ядрени глави?
— Не — поклати глава Барнс. — Слава Богу. Чуят ли нещо подобно в Белия дом, и веднага ги засърбява да правят изявления. Но засега поне от тях съумяхме да го запазим в тайна. Да си призная, не знаят дори в Комитета на началник-щабове. Всички доклади заминават право при военния съветник на президента — той почука с кокалчета по бюрото. — До тук, добре. Вие сте последният, когото чакахме. След като сте тук, можем да спуснем завесата. Да хлопнем мандалото, така да се каже.
Норман все още не можеше да схване за какво става дума.
— Щом катастрофата не е свързана с ядрени глави, — попита той, — тогава защо е необходима тази свръхсекретност?
— Ами, — завъртя глава Барнс, — все още не разполагаме с всички факти.
— Катастрофата в океана ли стана?
— Да. Горе-долу под мястото, където се намираме в момента.
— Значи няма оцелели.
— Оцелели? — Барнс изглеждаше учуден. — Не, не мисля.
— Тогава, защо ме повикахте?
Барнс го погледна неразбиращо.
— Всъщност, — зае се да обяснява Норман, — обикновено ме викат в района на катастрофата, когато там има оцелели. Затова и в екипа беше включен психолог — за да се справя с остри психотравматични проблеми при оцелелите пътници, свързани със стреса от катастрофата и нерядко — загубата на близки роднини. С чувствата, страховете и назряващите кошмари. Оцелелите след катастрофа често се измъчват от неоправдано чувство за вина и тревога, защото са се спасили те, а други са загинали. Представете си някоя жена, която си седи до мъжа и детето си и изведнъж ги изгубва, а тя остава сама на този свят. Ето такива неща са част от работата ми — Норман се облегна назад. — Но в конкретния случай — самолет, потънал на близо хиляда фута под повърхността — едва ли ще има подобни проблеми. Така че — защо съм тук?
Барнс продължаваше да го гледа изцъклено. Имаше малко объркан вид. Той постави ръка на папките пред него.
— Всъщност, доктор Джонсън, не се намираме в район на самолетна катастрофа.
— А какво тогава?
— Става дума за катастрофа на космически кораб.
Настъпи кратка пауза. Най-сетне Норман намери сили да промълви:
— Разбирам.
— И това не ви изненадва? — запита Барнс.
— Не — отвърна Норман. — По-скоро обяснява всичко. Катастрофата на военен космически кораб в океана хвърля светлина върху факта, че по радиото нямаше никакви съобщения, върху цялата тази секретност и върху начина, по който бях докаран тук… Кога е станало това?
Барнс се поколеба за миг, преди да отговори.
— Доколкото можем да преценим, — каза той, — споменатият космически кораб се е разбил преди триста години.
НФЖ
Настъпи тишина. Норман седеше заслушан в равномерното бръмчене на кондиционера. Зад стената се чуваше едва доловим глас по радиовръзката. Той сведе поглед към чашата в ръката си и забеляза, че по края се е образувала тъничка кора. Мъчеше се да възприеме онова, което току що му бяха съобщили, но умът му отказваше да работи.