Преди триста години, помисли си той. Космически кораб, на възраст около триста години. Но космическата програма не датираше от триста години. Най-много от тридесет. Тогава как е възможно да има тристагодишен космически кораб? Не беше възможно. Барнс сигурно греши. Но как би могъл Барнс да греши? А и военните едва ли биха изпратили всичките тези кораби, ако не разполагаха със сигурни доказателства. Космически кораб на триста години!
Не, това беше невъзможно! Абсолютно невъзможно! Сигурно е нещо друго. Повтаряше си го отново и отново като в омагьосан кръг.
— …не може да има и съмнение — разказваше междувременно Барнс. — Определихме възрастта с много голяма точност по кораловия растеж. Тихоокеанските корали израстват за една година с два сантиметра и половина, а обектът — какъвто и да е той всъщност — е покрит с петметров слой корали. Това не е никак малко. Естествено, коралите не растат на дълбочина от хиляда фута, следователно някъде в недалечното минало шелфът се е свлякъл на тази дълбочина. Според геолозите това е станало преди около един век, ето защо определихме възрастта на кораба на триста години. Но може и да грешим. Не е изключено да е много по-стар. Дори на хиляда години.
Барнс отново размести папките пред себе си, после ги подреди грижливо и оправи ръбчетата.
— Няма да скрия от вас, доктор Джонсън, че цялата тази история ужасно ме плаши. Именно затова сте тук.
Норман поклати глава.
— Все още не разбирам.
— Докарахме ви на това място, — отвърна Барнс, — заради участието ви в проекта НФЖ.
— НФЖ ли? — учуди се Норман. И едва не добави: но НФЖ беше само една шега. Но забелязвайки сериозното изражение на Барнс, той се спря на време.
Да, НФЖ беше само една шега. Проектът започна на шега и така остана до края.
През 1979, в онези дни, когато залязваше блясъкът на картъровата администрация, Норман работеше като главен асистент по психология в университета в Сан Диего. Научните му интереси бяха предимно в областта на тревогата, груповата динамика и свързаните с тях емоционални нарушения, тъкмо затова от време на време го взимаха като експерт при катастрофи. По онова време главните му проблеми бяха да намери подходяща къща за Елен и децата, да публикува редовно и да си осигури постоянно място в университета. Определяха изследванията на Норман за брилянтни, но сред интелектуалните среди звездата на психологията беше започнала да потъмнява и много изследователи разглеждаха тревогата като чисто биохимично състояние, което може да се лекува само с медикаментозни средства. А един учен дори си бе позволил да заяви: „Тревогата вече не е проблем на психологията. Тайни при нея нямаме.“ По подобни причини и груповата динамика се определяше като нещо старомодно, като дял, чийто зенит е бил в началото на седемдесетте, заедно с брейнсторминга и групите по психотерапия.
Норман не можеше да разбере подобно отношение. За него мястото на индивида в американското общество бе неотменно свързано с работа в група, недодяланият индивидуализъм прогресивно се заменяше от корпоративно общуване и колективно приемани решения. И в това ново общество, груповото поведение щеше да има все по-голямо значение. Освен това Норман не беше склонен да се съгласи, че тревогата остава само клиничен проблем, който ще се решава с таблетки. Струваше му се, че общество, в което най-често предписваното лекарство е „Валиум“1 по право е общество с нерешени проблеми.
И едва когато в началото на осемдесетте дойдоха на мода японските управленчески техники, областта в която работеше Норман отново привлече вниманието на академичните среди. По онова време на пристрастяването към „Валиум“ вече се гледаше като на сериозен проблем и медикаментозно лечение на тревожните състояния бе подложено на преоценка. И все пак изминалите години за Джонсън бяха като преживяни в задния двор. (Близо три години отказваха да му отпуснат каквито и да е средства за изследване.) Временната работа и търсенето на подходяща къща бяха наистина нерешими проблеми.
Някъде в края на 79-та, точно през най-тежкия период, с него се свърза един млад юрист от Службата за Национална сигурност. Имаше неуверен вид и нервно чоплеше с пръст ластика на чорапа си. Обясни на Норман, че е дошъл при него за помощ.
Норман отвърна, че стига да може, ще помогне.
Все така заровил пръст в ластика на чорапа си, юристът обясни че става дума за „въпрос от значение за националната сигурност, който в момента е назрял пред нашата страна“.