Макар че ако трябва да сме честни, това не беше просто упорство. Той стоеше на пътя, сам насред пустошта и се питаше тревожно дали наистина иска да направи тази последна, крайна стъпка от своето пътуване. Каквото и да бе онова, което бе изплашило неговите родители и ги бе принудило да напуснат Шадоус Фол преди двадесет и пет години, то бе толкова ужасно, че ги бе заставило да мълчат до края на живота си. Съвсем разумно бе той да има силни резерви по отношение на това да навлезе сляпо във вероятно вражеска територия. В крайна сметка обаче в живота му имаше зейнала празнота и на него му бе нужно да узнае какво е изгубил. Част от онова, което го държеше жив, един важен период от неговото израстване, бе загадка и той трябваше да се опита да я разреши, ако изобщо иска някога да намери покой. Всичко останало би било за предпочитане пред безкрайния ужас да не узнае кой и какъв всъщност е той. Всичко…
Той въздъхна, сви рамене, потътри обувки по земята и се запита какво да прави по-нататък. Картата го бе довела до тук, но свършваше при този кръстопът. Последните инструкции в писмото бяха без всякакъв смисъл. Според дядо му единственото, което следваше да направи сега, бе да се отбие в града, а той щеше да свърши останалото. Огледа се старателно наоколо, но мястото се простираше самотно и пусто докъдето погледът му стигаше.
Това е лудост. Дядо е бил луд. Тук няма никакъв град.
Отново сви рамене в недоумение. Какво, по дяволите… Бе дошъл толкова далеч, значи трябваше да доведе нещата докрай.
„На крак о, парии презрени11, пленници на реалността, нямате нищо за губене, освен разсъдъка си.“
Той бавно сгъна картата, пъхна я в портфейла си и го прибра. Изкашля се неспокойно.
— Шадоус Фол? Привет, Шадоус Фол! Чуваш ли ме? Някой чува ли ме?
Нищо. Никакъв отговор. Само вятърът нашепваше самотно.
— По дяволите! Изминах дълъг път до тук, покажи се! Казвам се Джеймс Харт и имам основание да съм тук!
Градът се ширна наоколо. Нямаше фанфари и тромпети, нямаше внезапни признаци на замайване или световъртеж. Просто в един миг нямаше нищо, а после се появи Шадоус Фол — истински, конкретен и непоколебим, сякаш винаги си е бил там. Харт стоеше в покрайнините, улици и домове изникнаха пред него — достъпен, приветлив и безспорно реален град. Имаше дори една малка очарователна табела:
Не бе убеден какво точно бе очаквал, но със сигурност не бе това обикновено, банално място. Погледна назад и без изненада установи, че кръстовището е изчезнало, а на негово място са се появили поля с буйна трева и ниски хълмове.
Усмихна се леко. Каквото и да се случваше сега, той най-после си бе у дома. И нямаше намерение да си тръгне, без да е получил някои сериозни отговори. Огледа се бавно, нищо не му се стори познато. Предположи, че не би следвало да е изненадан — всеки град би могъл да се промени доста за двайсет и пет години. И при все, че си го помисли, долови нещо подобно на спомени да изплуват отдалеч в мислите му — неясни, смътни в момента, но изпълнени с намек, загатване и някакъв смисъл. Не се опита да ги насилва. Щяха да излязат на светло, щом са готови за това. Внезапно осъзна, че всичките му съмнения и цялата несигурност бяха изчезнали. Тук можеше да намери отговори, усещаше го. Отговори на всички въпроси, които някога си е задавал. Някъде в това малко градче неговото изгубено детство го очакваше да дойде и да го намери, а заедно с него и го очакваше и предишният живот на родителите му. И вероятно щеше да открие онова, за което в действителност бе дошъл — някакъв смисъл, цел в живота си.
Пое без да бърза надолу по улицата и навлезе в града. Изглеждаше открит, топъл, дори дружелюбен. Хубави къщи, спретнати ливади, чисти улици. Наоколо нямаше много хора, но всички му кимаха приветливо, когато минаваше край тях. Някои дори се усмихнаха. На вид Шадоус Фол изглеждаше като всеки друг град по света, но Харт не смяташе, че е такъв. В началото бе само чувство, после, докато минаваше по улиците и се насочи към центъра сякаш по инстинкт, прерасна в увереност. Този град бе място на възможности. Можеше да го долови, да го почувства с цялото си същество. Внезапно изпита увереност, че това му се е случвало и преди, че е вървял някога по тази улица — вероятно като малък. Опита се да улови спомена, но той се изплъзна и в миг изчезна. Няма значение. Бе добър знак и не се съмняваше, че споменът ще се върне, когато е завършен. Може би ще доведе някой и друг приятел със себе си. Вероятно е самотен тук.