За беда се бе постарал напразно за впечатлението — стаята бе празна. Той се намръщи и се огледа гневно наоколо. Мястото бе същото, каквото го бе видял и последния път — изобилие от ярки светлини и цветове като петно на Роршах41 от шейсетте години. Светлинни мотиви бълбукаха и се подреждаха по степите, а въздухът бе наситен с аромат на тамян. По пода бяха разхвърляни възглавнички, а в ъгъла бе поставено небрежно огромно индийско наргиле. Навсякъде имаше цветя, цареше покой, а от скрити колони се разнасяше нежният звук на китари; като в някой ретроспективен кадър. Бе някак си като завръщане у дома, но Морисън категорично се отърси от тази мисъл. Не можеше да си позволи да даде възможност на Времето за посрещания. Освен това такива мисли бяха опасни. Те отвеждаха при Вратата към вечността.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Морисън се усмихна искрено, когато зад него ненадейно се разнесе дрезгавият глас. Обърна се без да бърза и кимна дружески на младата пънкарка, застанала до една врата отсреща, която само преди миг не беше там.
— Скъпа Мад, не се променяй никога. В това ти е чарът.
— Зарежи глупостите, Морисън — каза Маделин Креш, като го доближи намръщена. — Не би трябвало да си тук. Не би трябвало никой да е тук. Времето няма да приеме никого.
— Мен ще приеме — настоя спокойно Морисън. — Имам да обсъждам нещо важно с него.
— Виж какво, умнико, Времето се е изолирал и е заключил вратата. Отказва да види дори мен. Така че може да се обърнеш и да се разкараш оттук. С каквото и да е зает, той няма намерение да позволи да го безпокоят.
— Споменах ли, че изглеждаш особено привлекателна днес?
— Няма да стигнеш доникъде с ласкателства.
— Хайде, Мад, нещо се е объркало и ти го знаеш. Времето никога не се е заключвал преди, когато има наистина спешни въпроси да се решават. Ти си му най-близка. Забелязала ли си нещо… необичайно в поведението му напоследък?
Тя се намръщи натъжено, боядисаното ѝ в черно и бяло лице за миг изглеждаше младо и уязвимо.
— Трудно е да се каже за него, но… Да. По цял ден ходи нагоре-надолу из галерията, гледа портретите. След като може да ги види съвършено добре и оттук. Мътните ме взели, ако разбирам какво смята, че прави. Или какво търси. Извикал е всичките си роботи, не мисля, че е останал някой в града. И спря да разговаря с мен. Обикновено не спира да говори за работата си и какви ценни уроци могат да се научат, като го наблюдаваш. За да млъкне, аз правя точно това. Ала се е променил. Откакто Джеймс Харт дойде да го види, той е… разсеян.
— Срещнала си Джеймс Харт? — Морисън я погледна с нов интерес. — Как изглежда?
— Удивително обикновен. Начинът, по който Времето говореше за него, ме караше да си мисля, че е с две глави и ще си носи персонално термоядрено оръжие под мишница. Като го видях, реших, че е малко невзрачен. Докато Джак Феч не коленичи и не му се поклони.
— Ти наистина ли видя това? Не можех да повярвам, когато го чух.
— Бях там, но и на мен ми беше трудно да повярвам. Дяволски се изплаших тогава. Искам да кажа, ако не можеш да разчиташ поне Джак Феч да е последователен, на кого би могъл да се довериш? Предполагам, че трябваше да знам, че щом Феч се е побъркал, Времето ще го последва не след дълго. Не мога да те пусна да го видиш, Шон. Той отказва да говори дори с мен. След всичко, което съм направила за него… Неблагодарно копеле. Би могъл да ми се довери. За каквото и да е. Нещо не е наред. Нещо друго, освен всички ония шантави неща, които се случват в града напоследък. Може да не съм права, но… мисля, че Времето е изплашен.
— Изплашен? Той е безсмъртен, неуязвим, всезнаещ и, предполага се, всемогъщ. Какво, по дяволите, би било онова, което би го изплашило?
— Не знам. Не мисля, че искам да знам. Ще ми се само всичко да свърши и да се върнем към онова, което минава за нормално тук. Междувременно можеш да се разкараш и да престанеш да ме тормозиш или ще изографисам инициалите си на челото ти.
41
Психоаналитичен тест с мастилени петна; въведен и използван от швейцарския психолог Херман Роршах.