— Как можеш да ми говориш така, Мад, след всичко, което означаваме един за друг?
— Никога не сме означавали нищо един за друг. Изпитвам същите чувства към теб, както и към онова, което изстъргвам от обувките си. А сега няма да видиш Времето, така че по-добре се махай, докато тялото ти е още съвсем непокътнато и функционира.
Морисън изпита увереност, че пропилява чара си в огромна степен по отношение на Мад, но във всеки случай продължи да е настоятелен. Май нямаше какво друго да прави. Усмихна и се чаровно, после и двамата набързо се огледаха, когато чуха стъпки да приближават към тях по коридора. Дузина от роботите на Времето един след друг се струпаха в залата, с маршова стъпка. Те се разпръснаха, за да блокират пътя към вратата. Морисън отстъпи бавно назад, по-далеч от тях, като гледаше предпазливо ту една, ту друга механична фигура. По безизразните им, боядисани лица нямаше и следа от емоция, но в целенасочените им бавни движения се долавяше ледена, невъзмутима заплаха, от която кръвта му се смрази.
— Всичко е наред — каза Мад. — Тъкмо си тръгва. Отстъпете и ще си отиде. Нали, Морисън?
— Определено го обмислям.
— Не ми помагаш, Морисън.
Тя наблюдаваше внимателно роботите един по един, но сякаш никой от тях не ѝ обръщаше внимание.
— Казах, че ще се справя с това. Сега се махайте там, откъдето сте дошли, и ме оставете аз да се заема. Ясно?
— Не мисля, че те слушат — обади се Морисън. — Мисля, че са тук да се уверят, че си тръгвам. За тяхно нещастие, аз още не съм готов за това.
Внезапно китарата му се озова в ръцете му, сякаш винаги си е била там. Той изсвири няколко акорда, ухили се неприятно на роботите и поде една от старите си песни. Една от онези, които пееше през шейсетте години, преди да дойде в Шадоус Фол, когато гласът и музиката му бяха известни на света. Не беше я пял от години. Напомняше му твърде много за времето, когато бе реален. Но сега пееше и гласът му изпълни залата.
Цялата някогашна сила бе там, изливаше се с песента и с гласа му, сила и енергия, които бяха безспорни. Беше като вълшебство, онази завладяваща, изумителна музика, която изпълва концертната зала и кара публиката да стане на крака, когато оркестърът е на сцената и чувстваш ритъма на музиката да пулсира във вените ти. Тя се изля над роботите и ги накара да отстъпят, а неодушевените им форми не можеха нито да разберат, нито да се справят с дивите емоции, които се завъртаха около тях.
Те отстъпваха назад, стъпка по стъпка, докато опряха гръб в стената и нямаше накъде повече да отидат. Освен навън, през вратата. Изнизаха се обратно, а боядисаните им лица не можеха да отразят могъществото, което ги караше да се подчинят и да излязат от залата, вълшебството на тази музика и този глас. Излезе и последният и вратата се затвори след тях, песента секна, а недовършеният припев все още звънеше във въздуха. Мад погледна към Морисън и в погледа ѝ се четеше нещо много подобно на респект.
— Не е зле — каза тя накрая, опитвайки се отчаяно да звучи равнодушно. — Малко отпреди да съм се родила, но не е зле. Знаеш ли някоя пънкарска на Странглърс42?
— Не богохулствай — изкритикува я Морисън.
Погледна надолу към китарата си и се засмя весело.
— Добре е да знам, че още мога да разпаля огъня, ако се наложи.
После млъкна, погледна пак към вратата, Мад стори същото. Чу се шумолене на дрехи, скърцане на клонки по пода и в залата влезе Джак Феч — на лицето от ряпа се виждаше издълбаната усмивка, а на мястото на очите — зейнали дупки. Плашилото Джак Феч щеше да свърши онова, което роботите не успяха. Той спря точно от вътрешната страна на вратата, празният му поглед бе насочен към Морисън.
— О, по дяволите — възкликна Мад.
Сгъваемият нож начаса се озова в ръката ѝ, дългото острие изщрака мигом навън. Тя гледаше разярено плашилото и си спомни последния път, когато се опита да го използва срещу него. Погледна неуверено Морисън.
— Шон, може би ще дойдеш някой друг ден…
— Не — възрази Морисън. — Не мисля.
— Шон, не се ебавай. Джак Феч е лоша новина дори да е на миля и половина разстояние. Не си виждал какво може да направи. Той е опасен, зъл, а Времето го няма тук да му попречи.
— Може да е дошъл да ми се поклони.
— Не бих разчитала на това. Шон, разкарай се, по дяволите. Моля те.
Внезапно плашилото с нова решителност тръгна към Морисън. Той дръпна струните на китарата и извиси глас отново. Стаята се изпълни с емоция — топла и прекрасна, като горещо питие в студен ден. Мад се олюля несъзнателно, уловена в потока. Живот, любов и всичко, което те означаваха се изля върху Джак Феч като водопад, но не го спря. Музиката се разбиваше и стените, гласът на Морисън се извисяваше и заглъхваше като океанския прибой, могъщ и непрестанен и въпреки това плашилото продължаваше да върви към него. Ръката в ръкавица се стрелна и изтръгна китарата от ръцете му. Джак Феч я погледна за миг, сякаш не бе сигурен какво е, и после я разкъса, сякаш бе направена от хартия. Недовършената песен още отекваше във въздуха, когато счупените парчета паднаха на пода, а Морисън облиза пресъхналите си устни. Вторачи се в плашилото гневно и с цялата си присъща арогантност запя отново без акомпанимент. Гласът му изпълни залата като неудържимо присъствие, резониращо с всичката сила, която бе омагьосвала публиката и я бе оставяла без дъх. И тогава Джак Феч се озова до него, студен и суров. Ръката в ръкавица се протегна, сграбчи го за ревера и го придърпа по-близо. Морисън спря да пее и с един последен предизвикателен жест сграбчи главата ряпа с две ръце и я целуна право в издълбаната уста.