— Е, добре. Стига толкова.
Джак Феч незабавно пусна Морисън в отговор на уморения, категоричен тон, отстъпи и застана неподвижно, с ръце до тялото, в очакване на нови разпореждания. Ужасеният Морисън си пое дълбоко въздух, когато усети как го обзема облекчение, после се обърна да погледне фигурата, която се бе появила на отсрещната врата. Времето отвърна на погледа му със смесица от нежност и раздразнение. Бе облечен в дълъг кафтан на дипли, към него — сандали, мъниста и лента за главата. Побелялата му коса падаше по раменете, а дългата му брада бе грижливо сплетена. Приличаше на типичен гуру от шейсетте години или на Гандалф43. Така изглеждаше в очите на Морисън винаги. Само че този път бе по-стар, грохнал, сякаш годините му тежаха. Морисън бе шокиран от огромната промяна и хвърленият набързо поглед към Мад доказа, че тя се чувстваше по същия начин.
— Повечето хора разбират от намек — подчерта сурово Времето. — Не мога да ти отделя време и да говоря с теб, Шон. Нещо лошо идва насам и трябва да се подготвя за среща с него. Знам за убийствата и Уайлд Чайлд. Те ще трябва да почакат. Във всеки случай не съм сигурен, че мога да направя нещо относно тях. Във Вселената има сили, на които не може да се противостои. Съжалявам, Шон. Върви си. Нямаш какво да правиш тук, а аз правя всичко, което мога. И да, знам за елфите. Не смятам, че наистина си даваш сметка какво пускаш на воля. Ала ще го разбереш. Сбогом, Шон. Ако и двамата оцелеем, после може да поговорим.
И в следващия миг го нямаше, изчезна мигновено като спукано сапунено мехурче. Джак Феч се обърна тихо и излезе от залата. Морисън и Мад се спогледаха.
— Мисля, че точно това има предвид — каза тя.
— Смятам, че може да си права.
Морисън коленичи и събра остатъците от китарата си. Със сигурност бе разбита така, че не можеше да се поправи, и той я притисна до себе си за миг като мъртва рожба. Накрая поклати глава и китарата изчезна. Изправи се на крака, погледна Мад и сви рамене.
— Май пътешествието ми бе напразно. Той вече знае онова, което дойдох да му кажа. Отговорите му не са точно успокоителни, но такъв си е Времето. Предполагам, че можех да се помотая тук, да вдигна малко врява в неговата светая светих, просто да го подразня… Но не виждам смисъл. Очевидно каза всичко, което възнамеряваше, и аз не мога просто да се мотая наоколо без да правя нищо. Освен ако не искаш да остана и да ти правя компания, Мад.
Тя се усмихна мило.
— Тъкмо до това ми е.
Морисън се изсмя, прати ѝ въздушна целувка и се отправи към вратата. Мад го наблюдаваше докато почти стигна, тогава се изкашля. Той спря и погледна назад. Тя го гледаше замислено.
— Името ти невинаги е било Шон, нали?
— Не — отвърна Морисън. — Невинаги.
Усмихна се широко, обърна се и излезе. Гласът му продължи да звучи в залата като ехо, което нашепва тихичко едно име.
В един миг Джеймс Харт вървеше надолу по улицата, а неговата сянка Френд се стрелкаше напред-назад, увита около краката му като превъзбудено кученце. В следващия се озова на брега. Спря и примига няколко пъти, за да даде шанс на света да се върне към онова, което би трябвало да бъде, но пейзажът оставаше упорито един и същ. Той стоеше на покрит с камъчета плаж, който наляво и надясно се простираше докъдето поглед стига. Пред него като пухкаво сиво одеяло под обедното слънце се бе ширнал океанът. Нямаше вълни нито вятър да раздвижи повърхността на водата, само нежният прилив, който прииждаше и се оттегляше с бавно приспивно спокойствие. Въздухът бе свеж, малко студеничък, сякаш да подскаже, че е краят на лятото. Високо горе някаква чайка се рееше в небето като сянка и надаваше жаловит крясък. Харт си помисли, че това е най-тъжният звук, който някога е чувал. Намръщи се леко. Имаше нещо почти познато в тази мисъл, сякаш му бе хрумвала и преди.