Ериксон си наля още едно голямо питие. Имаше нещо обезпокоително в това да пие уиски от любимата си чаша за кафе. Истинско… кощунство. Мисълта го поразвесели, но не беше в настроение да се усмихне. Не че обичаше уиски толкова много. Имаше вкус на пикня. Погледна чашата си замислено. Разгледа снимката на съдия Дред44 отстрани и репликата в балонче „Аз командвам!“ Да. Точно така. Съдия Дред го гледаше укорително и Ериксон завъртя чашата, за да не го вижда. Погледна часовника си. Ставаше късно. Още около час и вече щеше да е рано. Трябваше да си отиде у дома и да почине малко, но бе твърде уморен, за да помръдне. Твърде уморен и твърде пиян.
Вероятно не можеше и да шофира. Трябва да си напише бланка за глоба. Изхили се при тази мисъл и силният ненадеен звук го изненада. По правило не беше от онези, които се кискат. Можеше да повика такси. Можеше, но нямаше да го направи. Щяха да тръгнат приказки за… състоянието му. Нужно бе да спазва приличие. Градът трябваше да може да вярва в своя шериф, дори и той сам да не си вярваше. Освен това, нямаше кой да го чака вкъщи. Никога не бе имало. Винаги бе живял сам. Нацупи устни в знак на самосъжаление. Някога имаше Ленард и Рия, но сега Ленард бе мъртъв, а Рия — кмет. Работата бе неговият живот, а сега дори и нея му отнемаха. Бе се отказал от всякаква надежда за любов и брак, за да се концентрира върху работата си, а после му се струпа всичко това. Разби спокойствието му на пух и прах и се оказа, че не е достоен. Не беше Шерлок Холмс. Не беше дори доктор Уотсън.
Изпи уискито си и огледа ядосано пустия офис. Никой вкъщи, никой тук. Всичките му помощници бяха навън, разследваха убийствата. Можеше да слезе и да поспи в някоя от килиите. Ще остави бележка да не го безпокоят. Ще проявят разбиране. Всички бяха под напрежение. Някои от тях дори търсеха в него успокоение и подкрепа, което идваше да докаже, че не бяха толкова добри, колкото смятаха. Той въздъхна, наля си още уиски в чашата и я погледна уморено. Наистина трябваше да е там, навън, с тях, да броди из града за улики, да търси пробив, който ще постави всичко на място. Така би постъпил всеки детектив от филмите, който заслужава своя рейтинг. Вместо това той си губеше времето в пиене и допускаше да го разсейват хора като доктор Натаниел Мирин.
Да му има проблемите. Ериксон се намръщи нещастно. Не му бе приятно да си го признае, но дори копеле като Мирин имаше право на защита. Проклет да е, ако стори нещо, за да му помогне. Мъртвите не бяха в неговата юрисдикция. Усмихна се леко. Добра мисъл… Ще трябва да я запомни. Въздъхна и се облегна назад в стола. Може би трябва да позвъни в няколко църкви, да провери какво ще го посъветват. Не сега естествено. Напълно неподходящ момент да звъни в църкви. Дори и да намери някой буден там, може да му зададат неудобни въпроси за състоянието на говора му. Свещениците надушваха алкохола дори по телефона.
Погледна подредените в редица пред него телефони и бавно поклати глава. Ще звънне сутринта. Огледа се за бележника, за да си запише и погледът му попадна на купчината книжа, които преди известно време бе бутнал настрана. Не бяха важни. Някаква си купчина доклади и тъй като не бяха свързани с убийствата, нямаха изобщо значение. Взе най-горния, изпълнен с презрение. Очевидно Лестър Голд е бил забелязан в града, облечен в екипа си на Тайнствения отмъстител. Към този доклад имаше прикрепен с телбод и друг, в който се споменаваше, че още супергерои и авантюристи са се появили из града, някои нови, а други отдавна пенсионирани, сякаш в отговор на някаква незнайна нужда на общността. Страхотно. Точно това му трябваше. Банда аматьори с добри намерения, старци в прилепнали клинове и мантии в смешни цветове, които да му се пречкат и да объркат нещата. Той взе целия куп и ги тръшна долу на поставката за писма.
Един от телефоните звънна и той го погледна глупаво. Който и да бе, не би следвало да му звъни сега. Не се предполагаше да е тук в този час, а и във всеки случай, не му се говореше с никого. Диспечерът би трябвало да знае това и да не прехвърля разговора. Телефонът продължи да звъни пронизително и настойчиво и накрая Ериксон вдигна слушалката, само и само да млъкне.
— Шериф Ериксон слуша. Най-добре да е важно.
— Помощник Брайърс, шефе. Имаме проблеми. Получаваме съобщения за размирици из целия град. Пътувам към Даркакър, а Колинс и Люис — към Маншън Хайтс. Докладваха за пожари, сблъсъци, дори експлозии. Звучи доста страховито. Какво има? Изчакайте малко, шефе, някой се опитва… Какво?