Гласът прекъсна рязко, но Ериксон чу някой друг да бръщолеви възбудено някъде отдалеч. Стисна силно очи и се опита да се съсредоточи върху казаното. Размирици? Какво искаше да каже с това? В слушалката внезапно отново прозвуча гласът на Брайърс, задъхан и леко паникьосан.
— Съжалявам, шефе, трябва да тръгвам. Нещата излизат извън контрол тук. Виждам пламъци на хоризонта. Казват, че има сражения по улиците, дори и убити. Извикали са пожарникари и линейки, но има толкова спешни обаждания, че май трябва да подсигурим още хора да отговарят на телефона. Най-добре тръгвайте насам, шефе. Нещата се развиват с главоломна бързина.
Заместникът му прекъсна връзката, без да изчака отговор. Ериксон тъкмо се канеше да остави слушалката, когато съседният телефон иззвъня. Този път бе полицай Хендри от предградията Хеймедоу. Още сражения, разрушени сгради, ранени. Звънна следващият телефон, после друг. Още безредия и още. Хора с оръжие, стрелба по улиците, танкове и бронетранспортьори нахлуват в града от покрайнините. Ериксон се опита отчаяно да проумее всичко, но алкохолът бе замъглил мозъка му. Опита се да научи подробности за това какво става, но хората му, както и градът, бяха сварени неподготвени. Опитваше се да успокои един от своите и да го накара да говори смислено, когато внезапно се чу експлозия, а след това писъци. Още една експлозия, по-мощна — и телефонът прекъсна.
Ериксон погледна слушалката в ръката си, разтърси я, сякаш се опитваше да я убеди да проработи отново, но линиите бяха прекъснати. Остави я бавно, гледаше втренчено внезапно онемелите телефони. Градът беше атакуван отвън. Целият проклет град. Опита се да мисли какво да направи, а уискито замъгляваше мислите му, правеше ги бавни, тежки и объркани.
Поли Къзинс внимателно тръгна надолу по тесните, зле осветени стъпала на единствения вход към Пещерата. Приземният клуб не разчиташе на префърцунености като лесен достъп и външно осветление. Вратата най-после се изпречи пред нея и сама се отвори, когато я наближи. Силна светлина се разля в мрака, блокирана почти незабавно от огромна фигура на бодигард, явно потомък на Кинг Конг. Но не и чак толкова далечен. Бе почти седем фута висок и почти толкова широк в раменете. Той огледа Поли много внимателно, само за да се увери, че не носи оръжие, отстъпи неохотно и я пусне да влезе. Тя го подмина с вирнат нос, а ръцете си бе стиснала в юмруци, за да не треперят.
Много време мина, откакто за последен път бе идвала в Пещерата, доста време откакто изобщо бе в състояние да напусне дома си. Но сега, когато всички частици от нейната личност се бяха слели в едно, тя щеше да празнува, дори и това да я убие. По-голямата част от деня прекара пътувайки из града, опознаваше местата отново и се опитваше да придобие някакъв контрол над нервите си. Не, нерви бе погрешната дума. Тя беше уплашена. Стомахът ѝ бе свит, всяка частица от нея бе изтръпнала от страх. Бе ѝ отнело няколко часа, но накрая бе овладяла нервите си. Сега изпитваше само лек ужас при мисълта за първата си среща с мъж от години. Добре, че уреди да се срещне с Джеймс Харт в Пещерата. Беше имала няколко хубави моменти тук, когато бе млада и животът ѝ все още ѝ принадлежеше.
Тя спря рязко пред едно огледало на стената точно пред входната врата. Изглеждаше добре. Бе облечена в дълга черна рокля, с тежък грим и черен маникюр — в типично готически стил. Той бе много модерен последния път, когато бе идвала тук, което идваше да покаже само колко отдавна бе това. Бе все така слаба според модата и облечена в най-хубавите си дрехи изглеждаше няколко години по-млада от угрижената непозната, която бе свикнала да вижда в огледалото. Или поне така се надяваше. Искаше да изглежда възможно най-добре за Джеймс. Вирна брадичка отново, бутна входната врата и влезе решително в клуба.
Заля я силна, енергична музика, ведно с шум от много гласове и това я накара да спре. Въздухът бе натежал от смесени аромати — на благовония и много хора и тя отчаяно се огледа за нещо познато. За късмет барът бе съвсем близо. Проправи си път през тълпата, поръча си голямо питие и после положи усилие да се огледа наоколо. Тази вечер, както винаги, Пещерата изглеждаше като през шейсетте години. В две позлатени клетки, провесени от тавана, две танцьорки по бикини от пера се кълчеха енергично в такт с живата музика на оркестъра. Там долу щастливата тълпа, облечена в противоречиви модни тенденции, се друсаше ентусиазирано в такт с музиката. Сред масите далеч вляво, без да бързат се движеха сервитьорки с блузи с ниско изрязано деколте, кожени мини поли и високи до коляното ботуши. Усмихвайки се на всички, висок елегантен мъж се измъкна от навалицата с по едно момиче, увиснало на всяка ръка. Носеше яркочервеното военно сако на пенсионерите от Челси45 и чифт слънчеви очила с нелепо тясна рамка. Поли не можа да се сдържи и се усмихна. Съвсем като в Пени Лейн46. Типично за сержант Пепър47. Хрумна ѝ, че всичките тези млади хора, танцуващи пред нея от цялото си сърце, вероятно не биха разпознали песните, но не допусна мисълта да я натъжи. Питието ѝ най-после пристигна, макар че като чу цената, едва не го върна. Беше забравила колко скъп е алкохолът в бара. Усмихна се едва-едва. Май някои неща не се бяха променили по време на нейното отсъствие. Отпи примирено от питието си, докато се оглеждаше за Джеймс Харт.