— Вече мина почти година, откакто се натъкнах на един от вашите шпиони тук, в Шадоус Фол. Загина в автомобилна катастрофа и не можаха да открият нищо, по което да го идентифицират. Затова го донесоха при мен, възкресих духа му и му зададох някои въпроси. Представете си изненадата ми от отговорите, които получих. Оказа се случаен инцидент и за двама ни. Дори и така изпитвах… трудности в разследването си и във вас открих шанс за така нужното допълнително финансиране и средство да се защитя от враговете, които си бях създал. Затова се свързах с вашите хора и сключих сделка. Трябваше да ви дам необходимата ви информация как да намерите Шадоус Фол и как да проникнете в него, а вие трябваше да ми осигурите онова, което ми е нужно. Изпълних моята част от сделката, очаквам и вие да сторите същото.
— Най-напред трябва да освободите духа на Воина, когото сте възкресили — каза полковникът.
— Него ли? Отдавна го няма. Нужна е много сила да задържите нечий дух в тази реалност. Пуснах го да си върви веднага, щом узнах всичко, което ми бе нужно.
— Тогава не виждам причина да оставаме повече тук.
Полковникът се усмихна язвително.
— Вече не се нуждаем от вас, докторе. Можем сами да се справим с трудностите с малко усилие и усърдие. А щом духът на нашия човек е в безопасност, вече нямате власт над нас. Бяха ви обещани пари, но ще се наложи да почакате. Ще получите вашите тридесет сребърника, когато спасим този град, не и преди това. Що се касае до настояването ви да получите протекции, в битката ни е нужен всеки, до последния човек. Не можем да си позволим да ви осигурим човек и известно време няма да го правим. Предлагам да си уредите нещо друго.
— Парите са без значение — отбеляза спокойно Мирин, — но с всеки изминал час враговете ми са все по-близо. Трябва да получа закрила сега или ще стане късно. Вие сте офицер, тези неща могат да се уредят. Може вие да задържите парите, които ми дължаха на мен. Не е необходимо някой да научава за това.
— Подкуп ли ни предлагате? — обади се адютантът.
Мирин не го погледна.
— Не на теб, момче. Ти нямаш нищо, от което да се нуждая. Но полковникът прилича на човек, който разбира реалността в този свят.
— Ако имах време — отвърна спокойно офицерът, — щях да накарам хората си да ви измъкнат от тази къща и да ви пребият с камшик, докато жалкият ви живот увисне на косъм. Може и да го направя веднага, щом градът е спасен. Аз съм войник на Бога и не се поддавам на съблазън.
— Всички твърдите, че служите на Бог — каза Мирин, — но не мисля, че знаете истинското му име. Не смятам, че сте наясно на кого всъщност се кланят вашите висшестоящи. Говорил съм с мъртвите, а те виждат много от нещата, които са отказани на живите. Служите на Повелителя на мухите56, полковник. По-добре помъдрявайте по-скоро, в противен случай ви очаква ужасен шок.
Адютантът вдигна ръка, сякаш да удари Мирин, но полковникът го възпря с жест.
— Богохулство. Трябваше да го очаквам от вас. Поздравления, докторе. Убедихте ме, че си струва да отделим от времето си да ви понаучим на дисциплина. Под мое командване има хора, които знаят всичко необходимо за болката. Ако поостанете малко в тяхната компания, ще ни разкажете всичко, което знаете за този град и неговите отбранителни укрепления.
В този миг млъкна и отстъпи крачка назад, същото стори и адютантът. Мирин държеше пушка, която само преди миг не бе в ръцете му. Докторът стана от стола си, а Воините продължиха да отстъпват, докато опряха гръб в стената отзад.
— Махайте се от дома ми — извика той. — Не мога да ви доверя сигурността си, така че нямам повече нужда от вас. Изчезвайте. Веднага.
— Ще се върнем — каза полковникът.
— Съмнявам се — отвърна Мирин.
Той ги ескортира докато излязат от кабинета, по коридора и през входната врата. Остана на вратата, като ги държеше на мушка и ги проследи докато се отдалечават сред избуялата растителност в градината му. Клоните се разклатиха, макар че не духаше вятър, а листата на бръшляна пулсираха като вени. Тъмнозелената маса се изпълни с живот, Воините спряха и се огледаха тревожно.
„Сега“ — промълви Мирин и градината се нахвърли жадно върху тях. Пълзящите растения се устремиха напред и хванаха в капан двамата мъже, бръшлянът се впи в плътта им с тихо скимтене. Растенията разкъсаха телата като хартия и разпиляха щедро плячката си из градината. Цветята задъвкаха плътта, а корените изсмукваха кръвта там, където капнеше.
56
Роман, издаден през 1954 г. от английския писател, носител на Нобелова награда за литература, Уилям Голдинг.