Навън, на улиците и по площадите, Воините посрещаха елфите с унищожителен кръстосан огън и град от куршуми. Забавяха ги, но не успяваха да ги спрат. Трудно можеше да се убие елф, а студеното желязо бе просто мит, измислен от човека за негово собствено успокоение. Понякога групичка войници успяваха да заклещят някой елф насаме и го обсипваха с куршуми отвсякъде, гледаха го как се гърчи и крещи. Неминуемо обаче спираха или им свършваха мунициите и тогава наблюдаваха ужасени как раните му зарастват и той се нахвърля отгоре им с предишното настървение. Снаряди и гранати разкъсваха елфите на парчета и ги разпиляваха по улиците, но за кратко време частите им бавно пропълзяваха и се събираха отново в едно тяло. Те не можеха да променят формата си и пак да си служат добре с оръжието, по този начин ставаха по-уязвими, но онова, което оръжията им бяха способни да причинят, далеч надхвърляше този недостатък. Те прихващаха снарядите и експлозивите с електронни лъчи и мощни лазери и сееха смърт и разруха.
Горе в небето дракони се сражаваха срещу картечниците на хеликоптерите. Летящите машини имаха метална броня и сееха опустошителен картечен огън, но драконите бяха по-бързи и по-маневрени и бълваха огън. Те връхлитаха върху хеликоптерите под невъзможни ъгли и обхванатите от пламъци машини падаха от небето като смачкани носни кърпички. Останките се стоварваха долу върху войници и елфи, но само елфите ставаха и тръгваха отново.
Треперете, знайни и незнайни светове. Елфите отново са тръгнали на война.
Оберон, с бляскава осанка, яздеше своя жребец в сърцето на самия хаос и мяташе Светлинното копие отново и отново. То не можеше да бъде спряно, нито можеше да му избягаш и намираше целта си сред хиляди души, независимо къде се е скрила. Минаваше през сгради, пробиваше стомана, за да намери жертвата си, и после се връщаше обратно в ръката на Оберон, като хрътка при своя господар. Офицерите биваха поразявани един след друг, понякога оставаха набучени на бляскавото острие на копието. Оберон събираше главите им и ги окачваше на седлото на коня си.
Титания крачеше гордо във вихъра на битката, загърната в доспехи от тръни, и държеше в ръка вековния меч Чудовищния трион. Той сечеше плът, кости и метал, нищо не можеше да му устои. Тя размахваше огромното метално острие, сякаш бе леко като перце, а мечът изсече огромна пътека в бойното поле.
А Пък, повехналият Пък, господарят на Арсенала, куцукаше насред бойното поле, раздаваше заповеди, планираше стратегии и се кикотеше като гледаше как хората измират. Носеше Диадемата на хаоса57 и лошият късмет идеше с него, поразявайки всичко, покрай което минеше.
Някои оръжия трещяха сред стълпотворението от тела, без някой да натиска спусъка по свой начин и със собствена ярост, подчинени на волята за унищожение на елфите. Ревящият прибой се поклащаше насам-натам, смазваше войниците и не можеше да бъде спрян. Разбивачът на мечти бе невъзможно да бъде погледнат — той унищожаваше надежда и вяра навсякъде, където попаднеше изпепеляващият му поглед. Воините изгубиха всичко, в което вярваха, и избягаха разридани от бойното поле. Крадецът на разум изтръгваше разсъдъка на войниците; откъдето минеше, след него се чуваха само кикот и неистови крясъци. Където паднеха телата на Воините, те биваха сграбчвани и отнасяни в Казана на смъртта, откъдето се появяваха с хлътнали очи, немъртви, за да продължат да се сражават на страната на елфите. Войниците крещяха, когато падаха от огъня на своите приятели, и в празните им погледи четяха своята неизбежна съдба.
Имаше хиляди Воини и хиляди елфи, войниците умираха лесно, но не и елфите. В битката първо едната страна имаше надмощие, после другата. Воините призоваха своите свещеници магьосници, за да отблъснат магията и заклинанията на елфите. Изтръгваха обсебващите духове от ходещите мъртви и те падаха безжизнени отново, хвърляха магическите оръжия на елфите в смут и те атакуваха и приятели, и врагове. Гранати и минохвъргачки разпръскваха редиците на елфите и им пречеха да напредват.
И двете страни не се интересуваха от погрома над града, нито от жертвите сред гражданите, попаднали в яростния конфликт. Някакво създание от виещи ветрове се развилия по улиците — толкова ледено, че смрази всичко, до което се докосна или погледна. Воините отвърнаха, като взривиха сградите и те се срутиха върху елфите, погребвайки ги живи. И двете страни продължиха битката, ослепели за всичко друго, освен удоволствието от нея. Накрая, по негласно споразумение, се отказаха и отстъпиха, оттеглиха се на собствена територия, за да се погрижат за раните си и да планират отново.