Той погледна окървавената носна кърпа в ръката си, побърза да я подаде на един от генералите, после погледна секретарката си, която все така седеше вцепенена зад бюрото.
— Повикахте ли магьосниците, както наредих?
— Да, г-н Главнокомандващ. Чакат отвън вашите инструкции.
— Малко нетърпеливо, предполагам. Хайде, джентълмени, сега ще се срещнете с истинската мощ в нашите редове. Можех да ги изпратя с първата вълна, както някои от вас предложиха, но исках да изчакам да видя с каква скрита сила разполага градът. Сега знаем това, но те не познават нашата. Свещениците магове са нашето тайно оръжие, нашият скрит коз и те ще ни донесат победа.
— Разбира се, предводителю — побърза да го подкрепи един от генералите. — Такава е съдбата.
Ройс го изгледа сурово и генералът отстъпи инстинктивно крачка назад. Останалите, които стояха най-близо до него, отстъпиха незабележимо встрани, за да не се заразят от присъствието му. И да не би това, което се случи на него, да се случи и на тях. Ройс изсумтя презрително.
— Съдба ли, генерале? Само ако за миг си помислех, че наистина смятате така, щях да се разтревожа сериозно за вас. Сляпото подчинение е подобаващо по отношение на ранга за редовите войници, но не очаквам да го чувам от офицерите си. Бог очаква от нас да творим собствената си съдба чрез вяра и усърдна работа, като избиваме неверниците. А сега елате с мен, джентълмени. Искам да се срещнете с моите свещеници магове. Може да научите нещо полезно.
Той млъкна, погледна към сгърченото на пода тяло на Мартин Кейси, трупът лежеше в собствената си кръв със смутен израз на лицето. Изсумтя отново и погледна секретарката си.
— Изхвърли боклука, после повикай някой да почисти тук. Очаквам посещение по-късно.
Тя побърза да кимне и посегна към телефона на бюрото. Ройс излезе енергично от фургона, остави генералите да побързат да го настигнат. Отвън сто на брой Воини свещеници бяха строени като на парад, по десетима в редица. В мига, в който Ройс се появи от фургона, те застанаха мирно, гледаха право напред в очакване на заповеди. Бяха облечени в снежнобели одежди и блестяха в мрака като множество привидения. Ройс щракна с пръсти и външното осветление на фургона се включи. Внезапната ярка светлина трябва да бе ослепителна за свещениците, но те само примигаха кратко. Той им се усмихна сърдечно. Те бяха негова идея от самото начало. Най-съвършените войници, най-благочестивите Воини, тренирани до предела на физическото съвършенство и после обучени в мистичните изкуства, за да служат по-достойно за прослава на Бога. И Воините, разбира се. Бяха обучени да използват оръжието на врага срещу самия него. Той им кимна отривисто, те всички се поклониха, а светлината се отрази в голите им темета58.
— Приятели мои — каза Ройс, а гласът му бе кристално ясен в тишината на нощта, — настъпи вашето време. Знам, че ви бе трудно да стоите встрани, когато братята ви бяха покосени от врага, но вие сте моята главна сила и не можех да си позволя да пропилявам шансовете си, като ви вкарам в битката твърде рано. Няма за кога да чакаме, приятели. Имате моята заповед, изпълнете я. Накарайте ме да се гордея с вас.
Стоте свещеници се поклониха като един, после седнаха с кръстосани крака на голия бетон и се настаниха удобно. Не обръщаха внимание на генералите, които ги наблюдаваха, нито един на друг. Вече обръщаха поглед навътре в себе си, където бе скрита истинската им сила. Ройс постави пръст на устните си и даде знак на генералите да го последват пак във фургона. Те го направиха и свещениците магове останаха сами в нощта. Съзнанието бавно напусна отпуснатите им тела и се обедини в един поток съвършена сила. Той се понесе над нищо неподозиращия град и надвисна над него като надигаща се невидима гръмотевична буря.
Ройс каза няколко последни насърчителни слова, примесени с шеговито отправени заплахи и после изпрати генералите по пътя им. Не смяташе, че представляват някаква заплаха за неговия авторитет и освен това му призляваше да ги гледа. Постоя неуверено пред екраните на мониторите и осъзна, че не иска да вижда и тях, поне известно време. Откри, без да е особено изненадан, че се чувства неспокоен и че иска да се измъкне някъде за известно време. А защо да не го направи? Нямаше какво повече да върши, докато свещениците магове не свършат работата си, а не можеше да се предвиди колко време ще им отнеме. Затова кимна за довиждане на секретарката си, облече шлифер над униформата и излезе през вратата, преди тя да успее да каже нещо. Имаше пейджър за спешни случаи, но за нейно добро бе по-добре да не го използва, освен ако не е наистина наложително.