Морисън се опита да си спомни дали желанието му е съвсем актуално и слушаше скептично как възрастният мъж на волана разказва за приключенията си през трийсетте и четирийсетте години, сякаш това бе вчера. При други, по-спокойни обстоятелства, можеха да му се сторят очарователни, но в настоящия момент бе загрижен дали колата ще издържи още дълго. Ако беше кон, вече щеше да е с облещени, изхвръкнали от орбитите очи и пяна на устата. Уличното движение стана по-натоварено, когато се отправиха към предградията, и Голд неохотно намали почти до разрешената за града скорост. Морисън задиша по-спокойно и реши, че следващия път, когато колата спре на червено, ще изхвърчи от нея и ще тича чак до хоризонта. Само дето май нямаше червен светофар…
Колата профуча през предградията, мяркаха се неясни очертания на идентични къщи с изрядно окосени ливади и коли на алеята. Хората спираха да помахат към колата на Голд, а той неизменно им отговаряше весело. На Морисън му се искаше да не го прави. Отчасти се чувстваше по-сигурен когато и двете ръце на Лестър бяха на волана. Голд внезапно изви рязко надясно, без да си прави труда да обръща внимание на маловажни неща като огледалото или мигача и наби спирачки. Колата се разтресе и спря на алеята до хубава къща. Морисън реши, че ще поседи съвсем неподвижно известно време, докато почувства краката си достатъчно силни да му служат отново. Използва възможността да разгледа дома на Голд. Не бе съвсем каквото бе очаквал. Обикновена къща на обикновена улица, разположена сред тихите предградия на Шадоус Фол. Нито твърде голяма, нито твърде малка, с красиво подредена цветна градина, каменно корито за къпане на птици, пълно с мътна вода. В другия край на улицата някой си разхождаше кучето и пет-шест деца ритаха топка. Не точно това бе очаквал да е главният щаб на Тайнствения отмъстител.
Голд вече бе излязъл, бе минал от страната на Морисън и му държеше вратата да слезе. Все още говореше нещо за Проклятието на синия диамант20 и Господаря на болката21. Морисън го чуваше ясно как набляга на думите. Излезе от колата съвсем малко разтреперан, изчака кратка пауза в историята на Голд и тогава кимна с глава към къщата.
— Това ли е то? Тайното убежище на Тайнствения отмъстител?
Голд се ухили весело.
— Ти какво очакваше? Крепост на уединението22? Аз съм пенсиониран цветар. Гордея се с градината си. Трябва да я видиш през лятото, Шон. Изглежда страхотно. А сега ме последвай и внимавай с тази цветна леха. Тъкмо съм засадил луковици в нея.
Морисън го последва в къщата, като много внимаваше къде стъпва, влезе и откри, че вътрешността досущ съответстваше на външния ѝ вид. Хубав малък дом, чийто собственик по цял ден не си е вкъщи, с килими, удобни мебели и картини с ония сладки дечица с големите очи по стените. Морисън не се бе чувствал така замаян от онзи път, когато смеси полска водка с коняк „Наполеон“ в една чаша, за да види как ще е на вкус. (Всъщност вкусът бе доста добър в продължение на около десет минути — т.е. докато можеше да държи чашата.) Усмихна се учтиво, а Голд се ухили в отговор по начин, който говореше, че не може ни най-малко да бъде заблуден, но оценява усилието.
— Мъничко е, но си е мое. Издължих се на банката и всеки сантиметър си е моя собственост. Смятахме да бъде наш дом, след като се пенсионираме със съпругата ми и продадем цветарницата. Но Моли почина само година, след като това стана. Не бях го очаквал. Винаги съм си мислил, че ще прекараме старините си заедно. Не ни било писано. Това място изглежда доста пусто без нея. Бяхме планирали да правим толкова неща, да посетим различни места и хора, но щом останах сам, те някак си не ми изглеждаха вече толкова примамливи, затова и не отидох никъде. Останах си тук, поддържах чисто и подредено и се занимавах с градината. Понякога съм си мислил да продам къщата и да си купя нещо по-малко, но не го направих. В стаите е пълно с нещата на Моли и докато те са тук, мога да се преструвам, че тя е някъде наоколо, в някоя стая или просто е излязла за малко. Глупаво е, знам, но тя ми липсва. Хайде сега, не си дошъл тук да слушаш брътвежите на стареца. Искаш да ти разкажа за Тайнствения отмъстител. Последвай ме.
20
Синият диамант е собственост на Луи XVI. По време на Френската революция бива откраднат и с годините сменя собствениците си и носи нещастие на притежателите си. Открадването на скъпоценния камък, собственост на кралското семейство на Саудитска Арабия, от тайландски служител през 1989 г. влошава отношенията между двете страни за повече от 20 години. Следва поредица от неразкрити убийства.