— Благодаря ти, Страж.
„Моля, няма защо“, долови в съзнанието си сух, стържещ глас.
Погледна назад сепнато, после изгледа подозрително Морисън, който го чакаше търпеливо по-напред в тунела. Много му се искаше да попита дали и той е чул гласа, но определено подозираше, че Морисън ще отвърне само: „Какъв глас?“, а му се струваше, че не би понесъл това в този момент. Сви леко рамене и отиде при него. Човек би си помислил, че животът в Шадоус Фол през всичките тези години би го направил по-малко чувствителен към неща от този род, но трийсетте години като продавач на цветя бяха го предпазили от повечето безумни аспекти на града. Което бе поне отчасти причината да е доволен, че е останал цветар толкова дълго. След осемдесет и седем приключения и четиридесет и девет издания на собствения му комикс усещаше, че му се полага спокойно пенсиониране.
Двамата с Морисън продължиха да вървят надолу по тунела в потока от трепкащи светлинки. Блуждаещите огънчета се стрелкаха напред или изоставаха назад, но блестяха все така ярко. Дълго време нищо не се случи и Голд започна отново да се отегчава. Той с любопитство заразглежда кривините по стените от пръст. Бяха гладки, почти излъскани, без следи от някакъв майсторлък, който да подскаже как е бил изкопан тунелът. Понамръщи се. Трябва да е имало нещо — следи от инструменти, някакви подпори, транспорт… нещо.
Внезапно Морисън спря, Голд също. Младият бард наведе леко глава встрани, сякаш се заслуша в слаб, далечен звук. Голд се съсредоточи, но чуваше единствено тяхното собствено тихо дишане. Бяха доста под повърхността, доста далеч от звуците на външния свят. Тогава чу едва доловими стъпки, идваха бавно, без да бързат, приближаваха от мрака пред тях. Няколко от сияйните светлинки се стрелнаха надолу по коридора да видят кой е, после явно предпочетоха да се върнат бързо при Голд и Морисън. Звукът от стъпки бавно се усили, макар и все още странно приглушен. Голд се взря в тъмнината пред тях, после се обърна назад откъдето бяха дошли. Звукът можеше да идва и от двете посоки. Погледна към Морисън, но и той изглеждаше объркан. В този миг една фигура се показа от стената точно пред тях, като нещо, което изниква от гъста мъгла. Голд инстинктивно отстъпи крачка назад, а Морисън стисна болезнено ръката му, за да му попречи да направи някакво неподходящо движение.
Фигурата пред тях се поколеба, потрепери леко, като че ли от някакъв неуловим повей на вятъра. На практика беше като човешко същество, но невероятно измъчено и изсъхнало до положение, в което просто изглеждаше като купчина кости, закрепени с кожа и хрущяли. Лицето едва се различаваше и не успяваше да скрие озъбения череп, а втренчените очи изглеждаха огромни. Фигурата вдигна кокалеста ръка в израз на някакъв жест, после пристъпи и изчезна в стената отсреща, потъна в твърдата земя като привидение. Голд едва успя да примига и още от тези тънки и мършави фигури наизлязоха от стената вдясно. Минаха пред Голд и Морисън и изчезнаха за секунда като мимолетна мисъл или впечатление. Морисън най-после пусна ръката му и той енергично я разтърка, за да раздвижи кръвта отново.
— Съжалявам — каза Шон, — но не можех да рискувам да направиш нещо импулсивно. Тези твари може и да изглеждат сякаш са сплетени от пръчици за почистване на лула, но всъщност са дяволски силни в своите владения. Не харесват непознати, не обичат да ги гледат втренчено, но най-вече не обичат хора. Освен ако не са им сервирани с хубав бял сос и няколко гъбки за аромат.
Голд се намръщи, загледан натам, където фигурите бяха изчезнали в пръстената стена. Тази част не изглеждаше по-малко твърда от която и да е друга и със сигурност се оказа твърде плътна, когато мушна любопитно с пръст да я пробва. Погледна отново Морисън.
— Това… елфи ли бяха? — попита накрая.
— Един от видовете. Те са коболди24. Предимно копачи, но се грижат за всичко, което има нещо общо със земята и онова, което е в нея. Не позволявай призрачният им вид да те подведе, те са невероятно силни, да не споменаваме и крайно зли — когато се наложи. Не са особено приятни на вид, но с тяхната професия не излизат много навън.
— Значи те са прокопали този тунел? — попита Голд като човек, който се опитва да се придържа към темата на разговор, въпреки многобройните поводи за разсейване.
— Не. Той не е прокопан. Чакай малко… О, мамка му.
Морисън млъкна, коленичи и постави дланта на едната си ръка върху пръстения под.
24