— Не мърдай, Лестър. Сега ще зърнеш това, което е прокопало този тунел. Ако имаме късмет, то няма да ни обърне внимание.
Той се изправи, очите му бяха вперени в тунела пред тях. Голд набързо се огледа, но се въздържа да извади оръжието си. Отчасти защото усещаше, че Морисън няма да одобри, но най-вече защото нямаше в какво да се прицели. Подът на тунела под него се разтресе, в началото за кратко, после земята се заиздига и постепенно вибрациите се усилиха. Нещо идеше. Нещо огромно и много тежко.
На десетина фута от тях земята се разтвори внезапно, когато нещо под нея се надигна от земните недра. Разлюля се ритмично, сякаш биеше гигантско сърце и нещо се появи в разширяващата се пукнатина. Мъртвешки бледо, светеше и блестеше на повърхността, беше повече от десет стъпки в ширина. На Голд му отне доста време да осъзнае какво е то заради огромния размер, но когато в бялото туловище се появи плътна изпъкналост, следвана от друга, той накрая разбра какво вижда. Беше отделен сегмент на гигантски червей, който риеше в земята. Голд понечи да отстъпи, но мигом се овладя. Косата му настръхна, стомахът му инстинктивно се сви на топка от страх. Бялата плът блестеше влажна, докато огромните сегменти се изнизваха тромаво през пукнатината на пода. Всеки от тях трябва да беше десет-дванайсет фута25 дълъг и те изглежда нямаха край. Голд не изпитваше вече нужда да пита как е направен тунелът.
— Кром Круъч26 — каза тихо Морисън. — Чудовищният червей.
Най-после лъскавите сегменти изчезнаха под земята и тя се затвори над тях. Грохотът отдолу постепенно заглъхна и в тунела бе отново тихо. Морисън дишаше малко по-спокойно и с усилие се усмихна на Голд.
— Надявам се, че му се наслади. Елфите може да са го нагласили специално, за да те впечатлят. Кром Круъч обикновено не се показва на външни посетители.
— Защо ще искат да ме впечатлят? — попита Голд. — Съмнявам се, че изобщо някога са чували за мен. Освен това не знаят, че идвам.
— О, знаят — възрази Морисън. — Ще се изненадаш колко много знаят. Да тръгваме. Почти стигнахме.
Той тръгна, стъпвайки внимателно по тясната пукнатина на пода и Голд го последва. Въздухът постепенно стана по-топъл, нежни ухания замениха острата миризма на разорана пръст. Неясни, приглушени звуци нарушиха тишината в тунела твърде далечни, за да бъдат разпознати, но покъртителни в своето обещание и многозначителност. Блуждаещите огънчета изчезнаха в миг и някъде напред и нагоре се появи ярка светлина. Голд съжали, че малките духчета си отидоха. Изглеждаха достатъчно дружелюбни и му се струваше, че няколко приятели ще са му от полза в това странно непознато място, където го бе довел Морисън.
И тогава тунелът изведнъж изви наляво и Морисън спря. Голд също. Морисън го погледна сериозно.
— Това е то, Лестър. Пристигнахме. Земята под хълма, последното владение на елфите. Отсега нататък бъди внимателен, почтителен и внимавай какво казваш. Те са известни с това, че тачат традициите, церемониалността и закона, затова всяка изречена дума може да се окаже обвързваща. Не приемай нищо за ядене и пиене от тях или пък подарък. Ала, за Бога, бъди изключително учтив във всяка ситуация. Тук много обичат дуелите и взимат честта твърде насериозно. Помни, че те са аристокрация, най-възвишените измежду всички. Не разчитай прекалено на мен.
— Спокойно — каза Голд. — Знам кога да говоря и кога да мълча.
Морисън трепна.
— Идеята все по-малко ми харесва. Да вървим. Ще ми се да имах по-добро предчувствие…
Той закрачи бързо напред и зави по коридора, изглеждаше решителен, но не и щастлив, като човек, който закъснява за посещението си при зъболекаря. Голд побърза да го последва и двамата тръгнаха рамо до рамо. Тунелът премина в огромна пещера, стотици ярда висока и толкова широка, че не можеха да видят другия край. В тази кухина имаше двор, достатъчно голям да побере областен панаир и още няколко такива, с високи стени от масивни синьо-бели каменни блокове. Навсякъде бяха разпръснати скулптури на странни животни и непознати лица, а също така и множество чудновати форми, неподлежащи на описание. Нито една от тях не привлече вниманието на Голд. Да речем, защото то бе приковано от джунглата, в която дворът се бе превърнал. В пропукания и изпочупен паваж навсякъде бяха поникнали дървета. Странни, фантастични растения и цветя бяха избуяли в пищно многообразие; лози, увивни растения и десетки видове бръшлян пълзяха навсякъде и покриваха всеки свободен сантиметър земя.
Дребни създания тичаха и припкаха сред буйната растителност или се мятаха от клон на клон. Светнали очи наблюдаваха от стотици потайни кътчета в сенките, непознати викове и вой отекваха във въздуха ведно с остри и дрезгави крясъци на ярко изпъстрени птици, които се рееха високо във въздуха. Голд стоеше мълчаливо до Морисън пред високите порти от ръждивочерно желязо, зейнали широко отворени на счупените си панти. Въздухът бе неприятно топъл и влажен след прохладата на тунела и Голд усети, че по него избива пот. Изключителното многообразие на джунглата смая погледа му, детайлите го изумиха. Не бе напълно сигурен какво бе очаквал от приказния свят на феите, елфите и духовете, на забравените сънища, но със сигурност, мътните го взели, не бе това.
25
26