В Дълбоката пещера, дълбоко под Шадоус Фол, в тъмната земя, където само къртиците и онези твари, с които те се хранеха, се чувстваха комфортно, имаше съдебно заседание на Подземния свят на измислените герои. Всяко измислено или митично създание, живяло някога във въображението на света, принадлежи към него. Дракони и еднорози, йети и човекоядни чудовища, крилати змейове и базилиски, всички диви зверове, които никога не са съществували — а би трябвало. Суперинтелигентните кучета от телевизионните поредици на петдесетте години, анимационните герои от събота сутрин, не оцелели след първия сезон, политически ангажираните животни от комикси, които с годините бяха забравени — всички те са добре дошли в подземния свят, огромната мрежа от пещери и бърлоги, топли тунели в пръстта под земята и града, където мечтите идват, за да умрат. Дълбоката пещера е място за дебати и произнасяне на присъди, където животните се събират сегиз-тогиз да решат какво трябва да се направи и защо.
Всъщност е много по-глупаво от това.
Дълбоката пещера бе ярко осветена от хиляди свещи, но мястото бе потънало в прахоляк и паяжини, следи от разтопен восък, които никой не си правеше труда да изчисти. Обстановката бе такава, каквато животните смятаха, че е подобаваща за зала за дебати, но тъй като те никога не са били силни в сферата на въображението, в крайна сметка бяха изкопирали доста от илюстрациите в книгите. Крайният резултат напомняше на нещо, заимствано от детска книжка от времето на кралица Виктория. Една от онези приказки, изпълнени с чувство за дълг и поуки, в които участват страхливи мошеници със засукани мустаци и герои — така храбри, истински и чисти, че биха накарали и бухал да повърне.
Съдията седеше отпред и гледаше надолу към залата от едно дървено бюро, толкова високо, че на някои животни им потичаше кръв от носа само да го гледат. От лявата му страна на изключително неудобни дървени пейки седеше журито, така че нямаше начин да задремят, ако случаят се окаже досаден. То се състоеше от дузина животни с храбри и честни сърца, избрани главно чрез простата процедура да сграбчиш този, който не може да избяга достатъчно бързо. Отдясно на съдията се намираше подсъдимата скамейка, мрачна дървена клетка с метални шипове, за да не би обвиняемият да пропусне да разбере защо е там. Тя стърчеше самотно върху висока платформа, така че зяпачите да могат да хвърлят разни неща по нея, ако им се прииска. И в повечето случаи го правеха. Насреща бяха наредени редици от пейки за публиката, свидетелите, за онези, които имаха някаква работа със съда, или просто бяха любопитни и се нуждаеха здравата да се посмеят. За всички животни, независимо дали са измислени, митични или пък съвсем невероятни, е присъщо едно характерно любопитство, възторжен порив да сриташ някого, докато е повален.
Това конкретно заседание бе свикано да реши какво да се прави относно стрелбата от неизвестен извършител по Сий Гоут. Разсилният, огромна хиена, застанала на два крака, с университетска шапка и тога, съобщи това звънко. Размениха се кратки коментари, докато едната половина от зрителите обясняваше на другата какъв е смисълът на думата „извършител“. Вече бе проведена продължителна обща дискусия относно това какво да се прави. Когато чуха, че Сий Гоут е бил прострелян, но ще оцелее, значимо мнозинство сред животните предложи да го гръмнат отново, но този път както трябва, по дяволите. Предложението бе отхвърлено чрез гласуване, както и заради това, че Бруин Беър стоеше до количката на Сий Гоут с най-големия проклет револвер, който животните някога бяха виждали. Някакъв глас от задните редове изтъкна, че е в разрез с правилата да се носи оръжие в съда. Бруин Беър подчерта, че разчистването на сметки също противоречи на правилата и той е способен да наложи това правило с толкова муниции, колкото са необходими. Гледаше гневно публиката и въртеше небрежно напред-назад оръжието, тогава всички незабавно отвърнаха, че зачитат становището му и са напълно съгласни. Беър им обърна гръб и седна до Сий Гоут, а присъстващите постепенно надигаха отново глави по пейките. Съдията гледаше отвисоко всичко това и въздъхна тежко.
Лигавият кондор33 бе в ролята на съдия. Трябваше да е Лигавата костенурка, но бе малко депресирана и се бе измъкнала тихичко нанякъде да си полегне. Гласуваха кондорът да е неин заместник, въпреки бурните му възражения, защото неговият глас се оказал най-силен, като обявил необходимостта от нов съдия. Затова той не бе в най-добро разположение на духа и за себе си бе решил да обяви колкото се може повече души за виновни. Някой щеше да пострада заради неговото унижение и дяволски сигурен бе, че това няма да е той. Той удари силно с чукчето и бърборенето спря, а присъстващите се заозъртаха с интерес да видят какво става. Кондорът се запита какво да направи по-нататък. Удрянето на чукчето доста изчерпваше познанията му по съдебните въпроси. Кондорите общо взето нямаха кой знае каква връзка със закона. Те по-скоро имаха навика да отхапват главите на по-малките животни, а после от учтивост да изразяват съжаление пред роднините на своя обяд.
33