— Ваша чест — каза щраусът, — позволете ми да ви представя първия свидетел.
— Виновен — отзова се незабавно кондорът.
— Но ваша чест, той е само свидетел!
— Сигурен ли сте? Прилича ми на виновен.
— Напълно, милорд. Ако ми разрешите да продължа…
— А вие как мислите?
Щраусът реши да бъде над нещата и насочи целия си властен авторитет към заека, чиито уши клепнаха още повече в резултат на това.
— Ти си Роби Рабит, смахнатият див заек, този с безпокойството?
— Е, това е труден въпрос — отвърна тъжно заекът. — Бих могъл да кажа, че е така, но как мога да съм сигурен? Само защото приличам на него в огледалото не е причина да прибързваме със заключенията. Спомням си, че някога бях той, но тези спомени биха могли да са изкуствено наложени. Или пък да са халюцинации. Е, възможно ли е, как мислите? Всички тук присъстващи. Доколкото знам, целият този съд може да е единствено една определено депресираща моя илюзия. В който случай значи, че разговарям сам със себе си, а не бих искал да е така. Мисля, че ми се ще да си ходя вкъщи вече, моля ви. Не се чувствам много реално.
— Мога да ти го докажа — прекъсна го хиената. — Ако те фрасна зад ухото с този чук и ти го усетиш, а така и ще стане, това ще ти докаже, че си реален.
— Не непременно — отвърна заекът. — Може просто да си въобразявам, че сте ме ударили.
— О, не, не и по начина, по който ще го сторя. Няма да имаш никакво съмнение, че съм те цапардосал.
— Но как това ще докаже, че аз съм заекът Роби?
— Защото аз ще ти го кажа, преди да те цапардосам!
— Но как ще знаете, че не си го въобразявате? Може да страдате от заблуждението, че удряте хората с чук за крикет, когато всъщност вършите нещо съвършено различно, като например да четете книга или да берете цветя? Искам да кажа, как дори знаете, че сте в действителност хиена? Виждам ви такъв, като ви погледна, но как може да се доверявате на ненадеждната ми преценка относно нещо тъй важно, като вашата идентичност?
Разсилният отвори и затвори уста няколко пъти, после седна на стъпалата до свидетелската скамейка да помисли малко. Щраусът, който бе от по-жилаво тесто, опита пак.
— Аз казвам, че си заекът Роби, и тъй като представлявам обвинението по този случай — което кажа, се приема. А сега пихте ли разказали на съда какво видяхте при нападението над Сий Гоут?
— Не знам какво видях — отвърна тъжно заекът. — Ако изобщо съм видял нещо и не съм бил някъде другаде по това време. Даже не съм сигурен, че съм тук сега. А пък ако съм, ще ми се да не бях. Май искам да си вървя вече, ако всъщност не съм си отишъл.
Съдията се надвеси над бюрото си и изгледа строго щрауса.
— Разкарайте този заек от съда ми, преди да е успял да ни убеди, че и ние не сме тук и ще изчезнем на…
— Добре, добре — отвърна бързо щраусът. — Това е всичко, Роби Рабит. Можеш да си вървиш.
Той даде знак на заека да стане от свидетелската скамейка, но до този миг Роби бе вече решил, че наистина не съществува, или пък съдът не е там, а може би и двете, но и в двата случая нямаше смисъл да изпълнява заповед, която вероятно не е чул. Щраусът даде отегчено знак на разсилния да махне заека оттам, което той стори с известно удоволствие, очевидно решил, че гой лично би трябвало да съществува, защото толкова се забавляваше. Особено когато това включваше размахването на чука. Измъкна безропотно отпуснатия заек от свидетелската скамейка и го пусна пред насядалите по пейките, които начаса се възползваха да опънат уморените си нозе върху му.
— Мисля, че аз разсъждавам, затова смятам, че съществувам34. Мисля… — промърмори заекът тъжно, но никой не му обърна внимание, дори и той самият.
— Призовете следващия свидетел — нареди щраусът и в тона му едва-едва се долавяше отчаяние. — Извикайте Сий Гоут.
— Аз вече съм тук — възмути се козелът. — Но не, не мога да изляза от тази количка, така че няма смисъл да се опитвате да ме поставяте на онази скамейка. Само ме избутайте дотам, а аз ще се облегна на това проклето нещо.
Двамата с Бруин Беър с усилие намърдаха количката на позиция. Щраусът изгледа многозначително оръжието на мечока.
— За самоотбрана — поясни Беър и небрежно обърна дулото към щрауса.
Птицата реши, че той няма да натисне спусъка. Съсредоточи вниманието си изцяло върху Сий Гоут, който смучеше звучно водка от бутилката си. Козелът не бе в най-добрата си форма, но всъщност едва ли някога бе бил. Пропитите с кръв бинтове на кръста му изглеждаха неуместно в този животински свят.
— Вие ли сте Сий Гоут? — попита щраусът прокурор.