— Да — отговори младият човек, изненадан не толкова от изпълнението на своите желания, колкото от естествения развой на събитията.
Той не можеше да повярва в някаква магическа сила, но беше изненадан от случайностите на човешката съдба.
— Ти казваш „да“, като че ли мислиш за смъртта на дядо си — подхвърли един от приятелите му.
— Ах — възкликна Рафаел с наивен вид, който разсмя всичките тези писачи, надеждата на млада Франция, — мислех си, приятели мои, че сме на път да станем мошеници от класа! Досега само богохулствувахме пред пълните чаши, обсъждахме живота сред пиянство и преценявахме хората и събитията, смилайки храната си. Невинни на дело, ние бяхме дръзки на думи; но жигосани сега с горещото желязо на политиката, ще влезем във великата каторга и ще загубим илюзиите си. Когато човек вярва само в дявола, позволено му е да съжалява за рая на младостта, за времето на невинността, когато набожно отваряхме уста пред добрия свещеник, за да поемем светата плът на нашия спасител Исус Христос. Ах, мои скъпи приятели, първите грехове ни доставяха такова удоволствие, защото тогава ние все още имахме съвест и това ги красеше, придаваше им остър, сладостен аромат; докато сега…
— О — подхвана отново първият събеседник, — сега ни остава…
— Какво? — запита друг.
— Престъплението…
— Тази дума е висока като бесилка и дълбока като Сена — каза Рафаел.
— О, ти не ме разбра… Говоря за политическите престъпления… От сутринта завиждам само на съзаклятниците. Не знам дали тази приумица ще трае до утре; но тая вечер безцветният живот на нашата цивилизация, еднообразен като железопътна релса, изпълва сърцето ми с отвращение! Страстно ме вълнуват нашето поражение при Москва, тревогите на Червения корсар21 и съдбата на контрабандистите. Понеже във Франция няма вече монаси от ордена на свети Бруно22, нужен ми е поне някакъв Ботани-Бей23, едно такова място, за малки байроновци, смачкали живота си като салфетка след вечеря, на които сега им остава само да запалят пожар в страната си, да се застрелят, да заговорничат срещу републиката или да се молят за война…
— Емил — каза с жар другият приятел на Рафаел, — честна мъжка дума, ако не беше Юлската революция, аз щях да стана свещеник и щях да отида да живея като дивак някъде из горите, и…
— И щеше всеки ден да си четеш молитвеника?
— Да.
— Въобразяваш си.
— Нали четем вестници!
— И това ми било журналист! Само по-тихо, защото сме заобиколени от абонати. Журнализмът е религията на съвременното общество, при това много усъвършенствувана.
— Как така?
— Ами нито жреците, нито народът са длъжни да вярват…
Продължавайки да беседват така като добри младежи, които дълго са изучавали „De viris illustribus“24, те достигнаха до една сграда на улица Жубер.
Емил беше журналист — безделник, спечелил си повече слава, отколкото някои, които са постигнали успехите си с труд. Смел, критичен, буен и язвителен, той притежаваше всички качества, които можеха да породят недостатъците му. Искрен и веселяк, той можеше да каже в лицето на приятеля си хиляди епиграми и да го защищава смело и честно в негово отсъствие. Подиграваше се с всичко, дори със своето бъдеще. Вечно безпаричен, както всички надарени хора, той можеше да изпадне в неописуема леност, а после изведнъж подхвърляше една дума, която струваше колкото цяла книга, пред хора, които в цяла книга не можеха да кажат една свястна дума. Щедър на обещания, които никога не изпълняваше, той спеше на меката възглавница, която си беше създал от успеха и славата, и преспокойно можеше да се събуди на старини в някоя обществена болница. Макар и готов да се изкачи заради приятелите си на ешафода, макар да се перчеше със своя цинизъм и да притежаваше детинско простодушие, той работеше само според прищевките си или по необходимост.
— Май ще си отмъкнем, както казва метр Алкофрибас25, „тлъсто парче“ от славния пир — обърна се той към Рафаел, като му посочи сандъците с цветя, които изпълваха с ухание и зеленина стълбището.
— Обичам добре отоплени и постлани с богати килими преддверия — отговори Рафаел. — Във Франция тези места рядко са тъй разкошни. Тук чувствувам, че просто се възраждам.
— А там горе ще пием и ще се повеселим още един път, мой мили Рафаел. Аха! — продължи той. — Надявам се, че ще излезем победители и ще стъпим на шията на Всички тук.
23
Място на Южния бряг на Австралия, където английското правителство е изпращало заточеници. — Б. пр.