— Скептиците са най-съвестните хора.
— Те нямат съвест.
— Какво говорите! Те имат най-малко две съвести.
— Сконтирахме небето, господине! Това наистина е голям удар. Древните религии са разработено и възвисено физическо удоволствие; ние пък развихме душата и надеждата; има напредък.
— Ах, мили мои приятели, какво бихте могли да очаквате от този век, натъпкан с политика — каза Натан. — Каква бе съдбата на „Историята на бохемския крал и на неговите седем замъка“36 с такъв чудесен авторски светоглед?…
— Тоя ли боклук? — извика критикарят от другия край на масата. — Това са изсмукани от пръстите фрази, приказки, сякаш излезли от лудницата.
— Вие сте глупак.
— А вие нехранимайко.
— Охо!
— Аха!
— Сигурно ще се бият.
— Няма.
— Още утре, господине.
— Още сега — отговори Натан.
— Хайде, хайде! И двамата сте свестни хора.
— И вие сте същата стока! — каза подстрекателят.
— Те едва се държат на краката си.
— Какво, не мога да стана ли? — възрази войнствено Натан и се надигна като повредено хвърчило.
После отправи тъп поглед към масата; но това усилие очевидното съсипа, той рухна на стола си и млъкна, а главата му клюмна.
— Нали е много забавно — каза критикарят на своя приятел, — щях да се бия заради някакво съчинение, което нито съм виждал, нито съм чел.
— Емил, внимавай за фрака си, съседът ти нещо прежълтя — забеляза Биксиу.
— Кант ли, господине? Също надут балон за забава на глупците. Материализмът и спиритуализмът са две чудесни ракети, с които шарлатани в алхимически мантии си подхвърлят един и същ сапунен мехур. Дали бог е във всичко, както твърди Спиноза, или всичко идва от бога, както твърди свети Павел… ама че глупаци! Нали и като отварящ, и като затваряш вратата, правиш едно и също движение. Яйцето ли идва от кокошката, или кокошката от яйцето?… Дайте насам патицата!… Това е то науката.
— Простак! — извика му ученият. — Въпросът, който поставяш, се разрешава от един факт.
— Например?
— Не професорските катедри са били измислени за философията, а философията за катедрите. Сложи си очилата и прочети бюджета.
— Крадци!
— Глупци!
— Измамници!
— Тъпаци!
— Къде другаде освен в Париж човек може да чуе такава жива и бърза размяна, на мнения — избуча Биксиу, преиначавайки гласа си на бас-баритон.
— Хайде, Биксиу, разиграй ни някой класически фарс! Дай някакъв шарж!
— Искате ли да се направя на XIX век?
— Слушайте!
— Тишина!
— Запушете си зурлите!
— Мълчи бе, плашило!
— Дайте му вино на това дете да млъкне!
— Хайде, Биксиу!
Шегаджията закопча фрака си догоре, надяна жълтите си ръкавици и започна да се криви, осмивайки „Рьовю де. Дьо-Монд“37; но шумът заглушаваше гласа му и никой не чу нито дума от остроумията му. Може би не успя да представи XIX век, но несъмнено представи вестника, защото сам не знаеше какво говори.
Десертът се появи като по чудо. Масата се огъваше под огромна фруктиера от позлатен бронз, създадена в ателиетата на Томир. Високи фигури, които известен художник бе изваял, вземайки за образец европейския идеал за красота, държаха в ръце и подпираха с плещи цели планини от малини, ананаси, пресни фурми, бяло грозде, златисти праскови, портокали, донесени от Сетубал с кораб, нарове, плодове от Китай, с една дума, всички приумици на разточителството и ненаситността, най-сладки лакомства и най-примамливи сладкиши. Блясъкът на порцелана, искрящите шарки на позлатата, извивките на вазите правеха още по-ярки багрите на тия чревоугоднически картини. Пухкав зеленикав крем, въздушен като разпенените дантели на морските вълни, увенчаваше пейзажите на Пусен, които красяха севърския порцелан. Всичките земи на някой немски княз не биха стигнали да се заплати този безочлив разкош.
Среброто, седефът, златото, кристалите продължаваха да се изреждат в разнообразни форми, но замъглените очи и трескавата бъбривост на пиянството пречеха на гуляйджиите да се насладят напълно на тази феерия, излязла сякаш от източна приказка. Десертните вина разнесоха своето ухание и своите пламъчета като нектар, като чародейна пара, обгърнаха всичко с измамна задушевност, вдървиха краката и сковаха ръцете. Купищата плодове бяха разграбени, гласовете станаха дрезгави, шумът се усили. Вече не се чуваше нито една ясна дума, чашите се разбиваха с трясък, диви смехове ехтяха като оръдеен гръм. Кюрси грабна един рог и затръби сбор. Сякаш самият дявол бе дал знак. Обезумялото сборище завика, засвири, запя, закрещя, заръмжа, зарева. Човек неволно би се засмял при вида на тия весели по природа хора, които изведнъж станаха мрачни, като развръзка на Кребийонова38 пиеса или унесени като моряци, пътуващи в кола. Хитреците разказваха своите тайни на любопитните, които не ги слушаха. Меланхоличните се усмихваха като танцьорки след пирует. Клод Виньон се клатушкаше като мечка в клетка. Близки приятели се биеха. Приликата с животинския свят, която може да се открие по човешките лица и която физиолозите описват толкова увлекателно, започна да се проявява в жестовете и отпуснатите тела. Ако някой Биша39 би се озовал тук спокоен и трезвен, би намерил наготово теми за цяла книга. Господарят на дома беше толкова пиян, че не смееше да стане, но се мъчеше да се държи благоприличие и радушно, като поощряваше щуротиите на сътрапезниците си със застинала гримаса. Широкото му лице беше страшно за гледане — синкавочервено, почти виолетово, а главата му се клатеше сред всеобщия безпорядък отмерено като кораб при вълнение.