— Убихте ли ги? — запита го Емил.
— Разправят, че смъртното наказание било отменено в чест на Юлската революция — отговори Тайфер, като повдигна вежди, което изразяваше едновременно и хитрост, и глупост.
— А не ви ли се присънват понякога? — настоя Рафаел.
— Вече има давност — отговори тънещият в злато убиец.
— А на гроба му — язвително възкликна Емил — някой майстор ще напише: „Минувачо, пролей сълза в негова памет!…“ О — продължи той, — готов съм да дам сто су на математика, който успее да ми докаже с уравнение, че адът съществува.
Той хвърли една монета във въздуха и извика:
— Тура за господа.
— Не гледайте — каза Рафаел, като стисна монетата. — Кой знае? Съдбата поднася такива шеги.
— Уви — продължи Емил с комично тъжен тон, — трудно би могъл да си намери човек местенце извън геометрията на еретиците и папското „Отче наш“. Я по-добре да пийнем. Гаврътни я — нали такава беше мъдростта на дивната бутилка и онзи извод, до който стигна Пантагрюел.
— Ние дължим на „Отче наш“ — отвърна Рафаел — Нашето изкуство, паметниците, науката и още едно велико благо — съвременните правителства, в които едно огромно творческо общество е великолепно представено от петстотин избрани умове, където противоположните една на друга сили се уравновесяват и предоставят цялата власт на ЦИВИЛИЗАЦИЯТА, на тая величествена кралица, която замества КРАЛЯ, древен и страховит образ, измамна съдба, изкована от човека и поставена между него и небесните сили. Пред толкова ярки деяния атеизмът ни прилича на скелет, от който нищо не би могло да се роди. Ти как мислиш?
— Мисля за потоците кръв, пролени от католицизма — каза студено Емил. — Той проникна в нашите жили и в нашите сърца, донесе бедствия като втори потоп. Но какво да се прави! Всеки разсъдлив човек е длъжен да върви под знамето на Христа. Само той е осветил тържеството на духа над материята, само той съумява да ни разкрие образно света, който посредничи между нас и бог.
— Така ли смяташ? — възкликна Рафаел с неопределена пиянска усмивка. — Е добре, да не се излагаме, да вдигнем знаменития тост: Diis ignotis.40
И те пресушиха своите чаши, в които имаше по малко наука, въгледвуокис, благоухания, поезия и неверие.
— Ако обичат, господата могат да минат в другия салон, кафето е поднесено — съобщи главният лакей.
В този момент гуляйджиите пребиваваха в онова райско блаженство, което задушава светлика на разума, освобождава тялото от всякакви задръжки и го потапя в безумните радости на свободата. Едни, пияни до забрава, седяха вяло и мъчително се опитваха да се доберат до някоя мисъл, която да ги увери в собственото им съществуване; други бяха изпаднали в апатия от изтощителното храносмилане и нямаха сили да помръднат. Дръзки оратори бърбореха несвързани думи, чийто смисъл убягваше на самите тях. Отекваха припеви, напомнящи пукота на раздрънкана машина, която по принуда продължава бездушно да изпълнява задачите си. Тишината по странен начин се съчетаваше със суматохата.
Все пак, чувайки плътния глас на лакея, който вместо домакина им извести, че ги чакат нови наслади, гуляйджиите станаха, като едните влечеха, подкрепяха, дори направо носеха другите. Цялата тая компания застина за миг неподвижна и очарована на прага на вратата. Дори и най-големите наслади на пира бледнееха пред възбудителното зрелище, с което амфитрионът докосваше най-сладострастните човешки чувства. Под искрящите като звезди свещи на скъпоценен полилей, около маса, обсипана със злато и сребро, се бяха събрали жени, при вида на които очите на замаяните гуляйджии пламнаха като диаманти. Дрехите им бяха разкошни, но още по-разкошна бе ослепителната им красота, която затъмняваше всички чудеса на този дворец. Страстните погледи на тези пленителни чародейки блестяха по-силно от потоците светлина, които озаряваха ярките лъскави гоблени, белия мрамор и изящните бронзови фигури. Сърцето пламваше при вида на разветите коси, на разнообразните пози, издаващи различни прелести и характери. Това беше истинска цветна леха, отрупана с рубини, сапфири и корали; черни панделки красяха белоснежните шии, леките воали се полюляваха като светлини на фарове, прическите горделиво се извисяваха, туниките мамеха с простотата си.