Макар тази жена сигурно да умееше да се смее и да се отдава на безумия, очите й и усмивката й смущаваха въображението. Подобна на пророчица, обладана от демона, тя предизвикваше повече смущение, отколкото желание. Изразителното й лице непрестанно и светкавично менеше изражението си. Навярно би могла да очарова преситените мъже, но всеки млад човек би се стреснал пред нея. Тя беше като величествена статуя, повалена от покрива на някой гръцки храм, великолепна отдалеч, но груба, погледната отблизо. Все пак поразяващата й красота можеше да възбуди безсилните, гласът й можеше да очарова глухите, а погледът й — да раздвижи старите кости; ето защо Емил откри сходство между нея и Шекспировите трагедии, тия възхитителни криволичещи творби, откъдето блика шумна радост, непонятна дива любов, в които вълшебно изящество и огнено щастие се редуват с кървавите безчинства на злобата; тя му се привиждаше като чудовище, способно да ръфа и да гали, да се кикоти като демон, да ридае като ангел, да изчерпи в една прегръдка всички съблазни на женствеността, освен тъжните въздишки и омайващия свян на девицата; готово после да заръмжи в миг, да разкъса плътта си, да съкруши собствената си страст и своя любовник; и най-сетне да погуби себе си като разбунен народ. Облечена в рокля от червено кадифе, тя тъпчеше небрежно цветята, които вече бяха започнали да се сипят от косите на приятелките й, и презрително поднесе на двамата приятели сребърна табличка. Горда с красотата си, горда може би и с пороците си, тя показваше бялата си ръка, която живо се открояваше върху кадифето. Беше като кралица на насладата, като въплъщение на човешката радост, на оная радост, която разпилява натрупаните от три поколения съкровища, която се надсмива над труповете, подиграва се над предните, разсипва перлите и властелините, превръща младежите в старци, а понякога и старците в младежи; на оная радост, която могат да получат само уморените от могъществото си исполини, измъчвани от мисли и превърнали войната в детска игра.
— Как се казваш? — запита я Рафаел.
— Акилина.
— Охо, ти да не идваш от „Спасената Венеция“42? — възкликна Емил.
— Да — отговори тя. — Както римският папа си дава ново име, когато се въздига над обикновените хора, и аз промених моето, когато се издигнах над другите жени.
— И ти ли като жената, чието име носиш, си любима на опасен съзаклятник, който би могъл да умре за теб? — побърза да попита Емил, възбуден от това поетично откритие.
— Бях — отвърна тя, — но гилотината ми беше съперница. За това винаги поставям нещо червено в облеклото си, та да не прекалявам с радостта си.
— О, не я оставяй да разказва историята на четиримата младежи от Ла Рошел43, защото никога няма да свърши. Млъкни, Акилина! Нали всяка жена си има любовник, по когото тъгува; само дето всички не са имали като теб щастието да го загубят на ешафода. Ах, как бих искала моят любим да лежи в някой ров на Кламарските гробища, а не в леглото на съперницата ми!
Тези думи бяха произнесени с нежен и мелодичен глас от най-невинното, най-красивото, най-милото малко създание, появило се сякаш от омагьосано яйце изпод пръчицата на някоя вълшебница. Тя беше се приближила безшумно, имаше изящно лице, крехко тяло, сини, пленителни със своята скромност очи, свежи и пухкави страни. Свенлива нимфа, изплувала от извора, не би била тъй плаха, тъй бяла, тъй невинна като тази девойка, която изглеждаше шестнадесетгодишна и сякаш не познаваше злото и любовта, сякаш не бе докосната от житейските бури, сякаш току-що бе излязла от черква, където бе молила ангелите да я призоват на небето преждевременно. Само в Париж се срещат такива създания с чисти лица, прикриващи най-дълбока разпуснатост, най-изтънчена порочност под нежното чело, гладко като листенцата на маргаритка.
Помамени в първия миг от небесните наслади, които обещаваха сладостните прелести на тази девойка, Емил и Рафаел поеха кафето, което тя им наля в чашите, донесени от Акилина, и заговориха с нея. Накрая двамата поети започнаха да виждат в нея мрачна алегория на някаква неведома страна от човешкия живот, която противопоставяше на суровия и страстен облик на своята внушителна другарка лика на един студен, сладострастно, жесток порок, способен в разсеяността си да извърши, престъпление, но достатъчно силен, за да се надсмее над него; тя беше безсърдечен демон, който наказва богатите и нежни души, като им внушава трепети, от които е лишен, който винаги намира някаква жалка подправена любов за продан, сълзи, за да изпрати жертвата си, и радост, когато чете завещанието й. Поетът би се възхитил от красивата Акилина; целият свят би трябвало да избягва трогателната Йофрази: едната бе душа, отдадена на порока, а другата — порок без душа.
43
Четирима сержанти, участвували в заговор през 1821 г. и екзекутирани на площад Грев през 1822 г, — Б. пр.