— Нима безчестните жени не са ужасни? — обърна се Емил към Рафаел.
Йофрази ги прониза с поглед като усойница и отвърна с неподражаема ирония:
— Чест ли! Подарявам я на грозните и гърбавите. Горките женици, какво друго им остава?
— Я мълчи! — извика Емил. — Недей да говориш за неща, които не познаваш.
— Да-да! Не познавам! — отговори му Йофрази. — Цял живот да се любиш с някой отвратителен човек, да възпитаваш деца, които те изоставят, и да им благодариш, когато ти забиват ножа; това са вашите представи за добродетелта на жената; а отгоре на всичко като награда за нейната самоотверженост, вие я измъчвате, опитвайки се да я прелъстите; ако се дърпа, я излагате. Чудесен живот! Предпочитам да си остана свободна, да се любя с когото си поискам и да умра млада.
— А ти не се ли страхуваш, че един ден ще плащаш за всичко това?
— Добре де — отговори тя, — вместо да си развалям удоволствията със скърби, ще разделя живота си на две: несъмнено весела младост и някаква си там съмнителна старост, когато ще си страдам до насита.
— Тя не е обичала истински — каза Акилина със своя дълбок глас, — не е изминавала сто левги, за да получи като висша наслада един поглед и един отказ; никога животът й не е висял на косъм, не се е опитвала да заколи десетки хора, за да спаси своя повелител, своя господар, своя бог… Нейната голяма любов е бил един красив ПОЛКОВНИК.
— Хайде-е, пак Ла Рошел! — каза Йофрази. — Любовта е като вятъра, не знаеш откъде ще повее. Впрочем ако бе обичала някое животно, духовно извисените хора щяха да ти се струват отвратителни.
— В наказателния кодекс е забранено да се любим с животни — каза с насмешка Акилина.
— Мислех, че си по-снизходителна към военните — възкликна засмяно Йофрази.
— Дали са щастливи, като се отричат от разума! — извика Рафаел.
— Щастливи ли? — И Акилина отправи ужасен поглед към двамата приятели; изписалата се на лицето й усмивка изрази презрение и покруса. — Ах, вие не знаете какво означава да си обречен на удоволствие, когато в сърцето ти гори споменът за една смърт.
На всеки, който би видял в този миг салоните, щеше да се стори, че пред очите му преждевременно се е появил Пандемониумът44 на Милтън. Синкавите пламъчета на пунша обагряха с пъклени отсенки лицата на онези, които все още имаха сили да пият. Лудешките танци, развихрили се с дива сила, предизвикваха смехове и крясъци, които ехтяха като пукот на фойерверки. Затрупани от умиращи и мъртви, будоарът и малкият салон напомняха картина на бойно поле. Въздухът се бе нагорещил от вино, удоволствия и приказки. Пиянство, любов, безумие, забрава бяха завладели сърцата, наложили своя печат върху лицата, дори върху килимите, проявяваха се в безпорядъка и забулваха очите, като изпълваха въздуха с опияняващи пари. Както в ивиците, рисувани от слънчевите лъчи, навсякъде се рееше блестящ прашец, сред който се очертаваха най-невероятни форми, най-причудливи схватки. Тук-там купчини от преплетени тела се сливаха с белия мрамор на благородните скулптурни шедьоври, които красяха помещенията.
Макар мислите и постъпките на двамата приятели да изглеждаха все тъй трезви, това бе някакъв последен трепет, несъвършено подражание на истинския живот, и им беше невъзможно да (разпознаят реалното в странните фантазии, възможното в свръхестествените картини, които непрестанно се мяркаха пред уморените им очи. Задушаващото небе на мечтите ни, пламенната сладост, която добиват лицата в нашите представи, някаква незнайна, скована лекота, с една дума, най-невероятни съновидения ги обсебваха тъй силно, че те сметнаха безпътните игри за приумици на някакъв кошмар, в който движенията са безшумни, а виковете не достигат до слуха. В тоя миг най-довереният лакей съумя не без труд да повика своя господар във вестибюла и му прошепна на ухото:
— Господине, всички съседи стоят по прозорците и се оплакват от шума.
— Като не могат да търпят шум, защо не си сложат слама пред вратите? — възкликна Тайфер.
Внезапно Рафаел избухна в смях и това бе тъй неочаквано, че приятелят му го попита за причината на тази буйна радост.
— Трудно ще ме разбереш — отвърна той. — Първо, искам да ти призная, че ме спряхте на кея Волтер точно когато щях да се хвърля в Сена и ти вероятно ще пожелаеш да научиш подбудите ми. Ако ти разправя, че по една почти приказна случайност най-поетичните развалини на материалния свят се бяха обединили пред моите очи в символичен образ на човешката мъдрост; в тоя миг обаче разрухата на всички духовни съкровища, които поругахме, докато се хранехме, се свежда до тия две жени, несравним жив образ на лудостта, а пълното ни безразличие към хората и вещите откри пред нас тези тъй ярки картини на два диаметрално противоположни типа житейска мъдрост, ще ти стане ли от това по-ясно? Ако не беше пиян, може би щеше да признаеш, че това бе цял философски трактат.
44
Обиталище на зли духове в поемата „Изгубеният рай“ на английския поет Джон Милтън, — Б. пр.