— Ако не беше си сложил краката върху тази прелестна Акилина, чието хъркане има за мен някаква незнайна прилика с рева на настъпващата буря — отвърна Емил, който от своя страна се забавляваше, като усукваше косите на Йофрази, без да съзнава напълно, че се е отдал на това невинно занимание, — ти щеше да се червиш, задето си толкова пиян и говориш толкова много. Твоите два типа житейска мъдрост се съдържат в една-единствена фраза и могат да бъдат обединени в една-единствена мисъл. Простият, механичен живот ни втълпява някаква безсмислена мъдрост, като задушава разума ни с работа; докато животът, прекаран сред празни абстракции или сред бездните на нравствения свят, води до някаква безумна мъдрост. С една дума, нашата участ е или да убием чувствата, за да живеем на старини, или да умрем млади, изтерзани от страстта. И все пак трябва да се каже, че тази присъда влиза в борба с душевния мир, който ни е вдъхнал жестокият шегаджия, сътворил калъпите за всички създания.
— Глупак — прекъсна го Рафаел, — защо не вземеш да съкратиш и себе си така, ще излязат цели томове! Ако аз имах намерение да формулирам точно тези две идеи, щях да ти кажа, че падението на човека се определя от неговия разум, а пречистването му — от невежеството. Това би значело да обвиня обществото! Но дали живеем с мъдреците, или загиваме с безумците, нима резултатът рано или късно не е един и същ? Затова великият търсач на абстракции изрази някога тези две системи с две думи: „Каримари, Каримара“45.
— Караш ме да се съмнявам в могъществото на бога, защото той явно не е дотолкова могъщ, та да премахне глупостта ти. Нашият скъп Рабле е разрешил тази философия с много по-кратък израз от „Каримари, Каримара“: може би; оттам Монтен е взел своето: „Какво ли зная?“ Тези последни думи на науката за нравствеността в същност се свеждат до възклицанието на Пирон, който се е заклещил между доброто и злото, както Буридановото магаре между две крини с овес. Но да оставим този вечен спор, който днес завършва все така с „да“ и „не“. Та какъв опит искаше да направиш, като се хвърлиш в Сена? Да не би да си завидял на хидравличната машина на моста Нотр-Дам?
— Ах, ако животът ми ти беше известен!
— Я — възкликна Емил, — не мислех, че си толкова обикновен, що за изтъркана фраза! Нали знаеш, всички твърдим, че сме изстрадали повече от другите.
— Ах!… — въздъхна Рафаел.
— Я стига си ми въздишал като палячо. Дали може твоята душевна или телесна болка да се сравни с това, което би почувствувал, ако беше на мястото на Дамиен46 — от сутринта; до вечерта да напрягаш мускули да задържиш конете, които трябва да те разчекнат? Изяждал ли си кучето си сурово, без сол, в мансардата си? Децата ти викали ли са: „Гладен съм?“ Продавал ли си конете на любовницата си, за да отидеш в игралния дом? Ходил ли си на лъжлив адрес да изплатиш лъжлива полица, изпратена от мним чичо, при това страхувайки се да не закъснееш? Разправяй, слушам те! Ако си искал да се давиш заради някоя жена, за протестирана полица или от скука, направо ще те Презра. Довери ми се, не лъжи; не искам от тебе исторически мемоари. При това говори толкова кратко, колкото ти позволяват спиртните пари, взискателен съм като читател и мога да заспя като жена по време на вечерна молитва.
— Нещастнико! — каза Рафаел. — Откога страданията нямат нищо общо с нашата чувствителност? Кога ще достигнем до тази степен на науката, която ще ни даде възможност да напишем естествената история на сърцата, да ги назовем, да ги класифицираме по родове, видове, подвидове, ракообразни, изкопаеми, влечуги, едноклетъчни и… какви ли не? Тогава, драги приятелю, ще бъде доказано, че съществуват сърца нежни, крехки като цветя и че те се прекършват при най-лекото докосване, докато някои минерални сърца никак не са чувствителни…
— О, за бога, избави ме от предисловието — каза Емил с насмешливо жалостив тон, като улови ръката на Рафаел.
II. ЖЕНА БЕЗ СЪРЦЕ
Рафаел помълча за миг, после безгрижно сви рамене.
— Наистина не знам дали на винените пари и на пунша трябва да приписвам факта, че съзирам с такава яснота целия си живот като картина, в която всички фигури, багри, сенки, светлини, полусенки са претворени правдиво. Тази поетична игра на моето въображение не би ме учудила, ако в нея не се съдържаше известно пренебрежение към собствените ми отминали болки и радости. Погледнат отстрани, моят живот се смалява под въздействието на някакво нравствено явление. Това продължително и неумолимо страдание, което трая десет години, днес може да бъде разказано с няколко фрази и скръбта ще се превърне в мисъл, а насладата във философско разсъждение. Аз обобщавам, вместо да чувствувам.
46