И тъй, понеже никога не намерих уши, които да изслушат страстните ми признания, очи, които да се потопят в моите очи, сърце, което да се слее с моето сърце, аз изпитах всичките мъки на неотприщената сила, която сама се унищожава било поради недостатъчна решителност, било поради липса на случай или поради неопитност. Може би аз изгубих надеждата да намеря някой, който да ме разбере, или пък се страхувах да не би да ме разберат много добре. А в същото време в душата ми тътнеше буря, готова да се разрази при първия приветлив поглед. Въпреки бързината, с която приемах погледите и привидно сърдечните думи, за нежни обещания, така и не се научих да говоря и да мълча на място. Силата на чувствата правеше думите ми безлични, а мълчанието ми глупаво. Явно, аз бях прекалено наивен за това фалшиво общество, което се подчинява на блясъка, където мислите трябва да бъдат изказани с готови фрази или с думи, наложени от модата. Освен това мълчанията ми не бяха красноречиви, а в красноречието си не премълчавах нищо. С една дума, макар да ме изгаряха скрити пламъци, макар душата ми да бе такава, каквато би мечтала да срещне всяка жена, откривайки в нея тъй жадуваната възторженост, макар да притежавах действително мощта, с която се хвалят глупците, всички жени бяха към мен вероломни и жестоки. Ето защо аз наивно се възхищавах от хвалбите на пустословните герои, без да усещам лъжите. Разбира се, не съм бил прав да мечтая за искрена любов, да търся истински голяма и силна страст в сърцето на една вятърничава и лекомислена жена, зажадняла за разкош и опиянена от суета, да открия там страст, безбрежна като онзи океан, който бушуваше в сърцето ми. Ах, да чувствуваш, че си роден за обич, че можеш да направиш щастлива една жена и да нямаш никой, дори някоя смела и благородна Марселин47 или пък някоя стара маркиза! Да носиш истински съкровища в парцалива торбичка и да не можеш да срещнеш някое дете, някоя любопитна девойка, на която да ги покажеш; за да им се порадва! Често ми се искаше да се самоубия от отчаяние.
— Ама ти наистина си много трагичен тази вечер! — възкликна Емил.
— Ах, остави ме да се покая — помоли го Рафаел. — Ако приятелството ти не е тъй силно, че да изслушаш моите неволи, ако не можеш да поскучаеш заради мен половин час, спи! Но тогава не ме питай за повода на моето самоубийство, което тътне, надига се, зове ме и което приемам радостно. За да произнесеш присъдата си над един човек, трябва да проникнеш в тайните му мисли, в страданията му, във вълненията му; ако искаш да опознаеш само външните събития в живота му, това ще бъде обикновена хроника, история за глупци.
Горчивият тон, с който бяха произнесени тези думи, порази тъй силно Емил, че от този момент нататък той съсредоточи цялото си внимание върху Рафаел, като го гледаше покъртен.
— Но сега — продължи разказвачът — всичките тези събития трябва да бъдат разгледани в съвсем нова светлина. Обстоятелствата, които някога ме правеха тъй нещастен, навярно породиха в мен прекрасните способности, с които по-късно започнах да се гордея. Нима философската любознателност, необичайната Трудоспособност, любовта към книгите, всичко, което от седемгодишна възраст до моето влизане в обществото непрекъснато беше изпълвало живота ми, не ми дариха властната лекота, с която според вас умея да изразявам мислите си и да вървя напред по обширното поле на човешките познания? Самотата, на която бях осъден, навикът да потъпквам чувствата си и да се вглъбявам в себе си, не ме ли научиха да сравнявам, да разсъждавам? Отказвайки да погубя чувствителността си заради светските суетни, които принизяват дори най-прекрасната душа И я превръщат в дрипа, нима не я съсредоточавах, за да я използувам като оръжие на една воля, много по-възвишена от желанията на страстта.