Моите хиляда и сто франка трябваше да ми стигнат за три години и в този срок възнамерявах да сътворя произведение, което би могло да привлече общественото внимание върху мен, да ми създаде богатство и известност. Радваше ме мисълта, че ще живея с хляб и мляко като самотник от Тиваидската пустиня49, потънал в света на книгите и на идеите, в недостъпна вселена посред размирния Париж, вселена на труд и на знания, където като какавидите ще се погреба сам, за да се възродя блестящ и прославен. За да живея, рискувах да умра. Свеждайки съществуването си до задоволяване на най-съществените нужди, харчейки само за най-необходимото, аз смятах, че триста шестдесет и пет франка на година ще ми бъдат достатъчни при тая сиромашия. И действително тези оскъдни средства поддържаха живота ми, докато спазвах суровото усамотение, което си бях наложил.
— Това е невъзможно! — възкликна Емил.
— Преживях така три години — каза Рафаел с известна гордост. — Да пресметнем! — продължи той. — Три су за хляб, две су за мляко, три су за колбаси ми даваха възможност да не умра от глад и правеха ума ми странно ясен. Знаеш ли, открих, че недояждането действува чудесно върху въображението. Жилището ми струваше три су на ден, изгарях мас за три су през нощта, поддържах сам стаята си, носех фланелени ризи, за да не харча по две су на ден за пране. Отоплявах се с въглища, чиято цена за всеки ден от годината никога не би надхвърлила две су. Имах дрехи, бельо и обувки за три години, бях решил да се обличам добре само когато ходя на някои лекции и в библиотеките. Всичките тези разноски възлизаха само на осемнадесет су, така че ми оставаха две су за непредвидени разходи. Не си спомням през този дълъг период на труд да съм минавал по Пон де-з-Ар, нито някога да съм си купувал прясна вода; ходех да си наливам сутрин от чешмата на площад Сен-Мишел на ъгъла на улица Гре. О, аз понасях гордо оскъдицата! Човек, който предчувствува своето хубаво бъдеще, преминава през бедняшкия живот като невинен, осъден на каторга, и не се срамува от това. И през ум не ми (минаваше за болести. Също като Акилина си мислех за болниците без страх. Не се съмнявах нито за миг в доброто си здраве. Впрочем беднякът може да легне единствено за да умре. Подстригах се сам, докато се появи оня ангел на любовта или, на добротата… Но няма да говоря предварително за събитията, които последваха.
Искам да разбереш, драги приятелю, че макар да нямах любима, живеех с някаква велика мисъл, с мечта, с лъжа, в която всички малко или повече започваме да вярваме. Днес се надсмивам над себе си, над своето може би свято и възвишено аз, което вече не съществува. Обществото, светът, нашите нрави, нашите обичаи, наблюдавани отблизо, ми бяха показали цялата опасност на моите невинни вярвания и безполезността на моята ревностна работа. Подобни познания са ненужни на честолюбеца. Тъй лек е багажът на онзи, който преследва сполуката! Грешката на надарените хора е, че пропиляват младостта си, като се опитват да оправдаят оказаното им благоволение. Докато бедните хора трупат сили и знания, та в бъдещето лесно да носят бремето на могъществото, което им убягва, интригантите, богати на думи и лишени от идеи, сноват навсякъде, смайват глупците и влизат под кожата на простоватите: едните се учат, другите напредват; едните са скромни, другите са дръзки; гениалният човек таи гордостта си, интригантът я излага на показ, той непременно ще преуспее. Властниците са тъй готови да повярват в показните достойнства, в самоналагащите се дарби, че е детинщина от страна на истинския учен да лелее мечти за човешка благодарност. Разбира се, аз нямам намерение да повтарям общоизвестни истини за добродетелта; да пея вечната „Песен на песните“, както всички непризнати гении: само по логичен път искам да изведа причината за честите успехи, които постигат посредствените хора.