Уви! Науката е толкова майчински добра, че може би е престъпление да й се поиска по-друга награда от чистите и прелестни радости, с които тя отхранва своите деца. Помня как понякога весело закусвах с хляб и мляко, седнал до моя прозорец, за да подишам въздух, загледан в разстлалите се пред мен сиви и червени покриви от керемиди и от плочи, покрити с жълт и зелен мъх. Отначало този изглед ми се струваше еднообразен, но скоро започнах да откривам в него някаква своеобразна прелест. Вечер светлите лъчи, промъкващи се през лошо затворените капаци, преминаваха в различни отсенки и оживяваха тъмните глъбини на този странен свят. Понякога пък бледата светлина на фенерите разпръскваше отдолу през мъглата жълтеникави отблясъци и очертаваше смътно по улиците извивките на тези покриви, скупчени като неподвижни вълни. И най-сетне понякога редки лица се появяваха из тая унила пустош; сред цветята на въздушна градина различавах ъгловатия профил и кривия нос на някоя старица, която поливаше латинките си, виждах красивото чело и дългите черни коси, повдигнати от прелестната бяла ръка на някоя девойка, която се преобличаше, въобразявайки си, че е сама зад изгнилата рамка на тясното си прозорче. Възхищавах се от тук-таме покълналата във водосточните тръби зеленина — клети стръкчета, които някоя буря скоро щеше да отнесе! Изучавах мъха, чиито багри се освежаваха от дъжда и който се превръщаше под слънчевите лъчи в сухо кафяво кадифе със странни оттенъци. С една дума, поетичните и мимолетни отсенки на дневната светлина, тъгата на омарата, внезапните проблясъци на слънцето, мълчанието и вълшебствата на нощта, тайнството на зората, пушекът от комините, всички явления на тая особена среда ми бяха станали близки и ме разсейваха. Обичах моя затвор, бях влязъл доброволно в него. Тази пустиня на парижките покриви заемаше огромно пространство, таеше в себе си богато населени бездни, проникваше в душата ми и се преливаше с моите мисли. Толкова е досадно да се докоснеш отново до обществото, след като си слязъл от поднебесните висоти, до които ни издигат научните разсъждения; започвах да проумявам смисъла на манастирската голота.
Твърдо решен да осъществя новите си житейски планове, започнах да си търся жилище в най-пустите квартали на Париж. Една вечер, като се връщах от Естрападата, минах по улица Кордие, за да се прибера в къщи. На ъгъла на улица Клюни видях около четиринадесетгодишна девойка, която играеше с приятелките си с едно хвърчило и чиито смехове и лудории забавляваха съседите. Времето беше чудесно, вечерта топла, беше към края на септември. Пред всяка врата насядали жени бърбореха като в провинцията през празнични дни. Отначало забелязах само момичето, чието лице имаше прекрасно изражение и чието тяло сякаш бе създадено за четката на художника. Това беше очарователна сцена. Мъчех се да открия откъде се е взела в Париж такава простота забелязах, че улицата не води наникъде и по нея сигурно минават рядко хора. Като си припомних, че Жан-Жак Русо е живял някъде насам, огледах се и открих хотел „Сен-Кантен“; запустелият му вид ми даде надежда, че ще намеря там евтина стая и реших да го разгледам.
Влязох в помещение с нисък таван и видях неизменните медни светилници, украсени със свещи и наредени над всеки ключ, но бях поразен от чистотата, която цареше в тази зала, тъй като обикновено тия места се поддържат лошо в другите хотели, докато тук сякаш гледах нарисувана жанрова сцена; синьото легло, дреболиите и мебелите притежаваха естествена приветливост. Собственицата на хотела, около четиридесетгодишна жена, чиито черти носеха следите на преживени беди, чийто поглед сякаш беше угаснал от сълзи, стана и се приближи до мен; стеснително й казах каква цена мога да заплатя; тогава, без да се учудва, тя взе един от ключовете и ме заведе до мансардите, където ми предложи стая с изглед към покривите и към дворовете на съседните къщи, от чиито прозорци се подаваха пръти, отрупани с бельо. Надали би могло да има нещо по-ужасно от тази мансарда с жълти и мръсни стени, която лъхаше на нищета и която сякаш очакваше своя учен. Покривът беше полегат и през неравномерно наредените керемиди се виждаше небето. Имаше място колкото за едно легло, маса, няколко стола, а в ъгъла, където таванът беше по-нисък, успях да сместя пианото си. Бедната жена не бе успяла да даде под наем този кафез, който приличаше на венецианските „оловни килии“50, тъй като не й достигаха средствата. Не бях включил най-необходимите си неща в публичната разпродажба, която бях организирал, лесно се разбрах с хазайката и се настаних още на следващия ден.
50
Килии в Двореца на дожите във Венеция, чиито стени са били облицовани с олово, та затворниците да се измъчват от жегата. — Б. пр.