— Той има бъдеще — каза Растиняк. — Може би един ден ще съумее да си отмъсти жестоко; способностите му са равни на неговата смелост; затова човек трябва да е доста храбър, щом го напада, тъй като той помни всичко…
— И дори пише „спомени“ — добави графинята, която явно не одобри настъпилото дълбоко мълчание.
— Да, мемоари на несъществуваща графиня, госпожо — отвърна Растиняк. — За да напише човек такова нещо, също е необходима известна смелост.
— Аз не отричам смелостта му — отвърна тя. — Топ ми е верен.
Бях силно изкушен да се появя внезапно пред присмехулниците като сянката на Банко в „Макбет“. Нямах любима, но имах приятел! И все пак любовта внезапно ми нашепна един от тези заблуждаващи, хитри парадокси, с които така умело приспива нашите болки.
„Ако Федора ме обича — помислих си аз, — нима не е длъжна да крие своето чувство под некрасивата шеговитост? Колко пъти изречените лъжи противоречат на истинските чувства!“
Най-сетне моят безочлив съперник остана само графинята и пожела да си отиде.
— Как! Вече си тръгвате? — каза му тя с ласкав глас, който ме накара да изтръпна. — Нима няма да останете тук още няколко мига? Нима нищо не можете да ми кажете и няма да пожертвувате заради мен някое от удоволствията си?
Той обаче си отиде.
— Уф — въздъхна тя и се прозина, — какви са досадни всичките!
Тя дръпна един шнур и из апартамента се разнесе звън. Графинята влезе в стаята си, тананикайки мотив от „Pria che spunti“60. Никога никой не я бе чувал да пее и това предизвикваше най-странни тълкувания. Някои разправяха, че била обещала на своя първи любовник, очарован от нейната дарба и изпълнен с ревност, която го надживяла, да не дарява никому щастието, изпитано само от него. Разтворих душата си, за да погълна тия звуци. С всяка нота гласът й ставаше все по-ясен; Федора се оживи, богатият й тембър се разгърна и арията зазвуча божествено. Графинята имаше кристален глас, пееше необикновено вярно и придаваше на мелодията хармония и трепетност, които проникваха в сърцето и приятно го вълнуваха. Жена, способна да пее така, не можеше да не обича. Тоя чуден глас бе още една загадка у тая и без това загадъчна жена. Виждах, я на същото разстояние, на каквото виждам сега теб, тя се вслушваше в изпълнението си с някакво нежно чувство; като че изпитваше любовна наслада. Стигна пред камината, завършвайки основния мотив на това рондо; но когато замлъкна, лицето й се промени, чертите й се отпуснаха и по тях се изписа умора. Тя бе снела маската си; ролята й бе свършила. И все пак похабяването на нейната красота от актьорската й работа и от умората на вечерта й придаваше особен чар.
„Това вече е тя“ — казах си аз.
Тя стъпи с крак на бронзовата решетка пред камината, сякаш искаше да се стопли, свали ръкавиците си, откопча гривните и измъкна през главата си златната верижка, на която висеше обсипана със скъпоценни камъни кутийка е благовонни. Изпитвах неизказано щастие, гледайки тия чудни движения, те ми напомняха коте, което ближе козината си под слънчевите лъчи. Тя се огледа и каза високо, с недоволен глас:
— Тази вечер не бях хубава… Тенът ми се разваля невероятно бързо… Може би трябва да си лягам по-рано и да се откажа от този разпасан живот… Жюстин да не ми се подиграва?
Тя звънна отново; камериерката дотича. Къде спеше? Не знаех. Пристигна по тайна стълбичка. Огледах я любопитно. Моето поетично въображение често ме бе карало да подозирам в разни неща тази рядко появяваща се висока и добре сложена тъмнокоса девойка.
— Звънна ли госпожата?
— Два пъти! — отвърна Федора. — Да не си започнала да не дочуваш?
— Приготвях бадемовото мляко на госпожата.
Жюстин коленичи, развърза обувките на господарката си и я събу, докато тя се излежаваше в едно меко кресло край огъня, прозяваше се и се почесваше по главата. Всичките й движения бяха напълно естествени, нямаше никакъв признак за тайните страдания и страстите, които й приписвах.
— Жорж е влюбен — каза тя, — ще го отпратя. Завесите пак са спуснати тази вечер! За какво мисли тон?
При тази забележка сърцето ми замря; но повече не стана дума за завесите.
— Колко е празен животът — продължи графинята. — А, само внимавай да не ме одереш като вчера. Я виж — каза тя и й посочи атлазеното си коляно, — още имам белег от ноктите ти!
Тя пъхна босите си крака в кадифени пантофки, подпълнени е лебедов пух, и започна да разкопчава роклята си, докато Жюстин решеше косата й.
— Трябва да се омъжите, госпожо, да имате деца.
60
„Преди зората да настъпи“ (ит.) — думи из ария от операта на Чимароза „Тайният брак“, — Б. пр.