— Ами! Страданията са ужасни! — отвърна Растиняк.
— Задушаването?
— Подло!
— Ами Сена?
— Мрежите и моргата са отвратително мръсни.
— Изстрел от пистолет?
— Ако не успееш, оставаш обезобразен. Слушай какво! — продължи той. — И аз като всички младежи съм разсъждавал върху самоубийството. Та кой до трийсет години не се е самоубивал два-три пъти? Май че най-добрият начин си остава да затриеш съществуването си сред удоволствия. Отдай се на пълен разгул, ще загинеш или ти, или страстта ти. Невъздържаността, скъпи мой, е по-велика от всички други видове смърт. Нали тя предизвиква смъртоносната апоплексия? Апоплектичният удар е изстрел с пистолет, от който не можем да се спасим. Оргиите ни доставят всякакви физически удоволствия: нима това не е опиум на дребно? Насилвайки се да пием прекомерно, ние отправяме с порока си смъртоносни предизвикателства към алкохола. Нима бъчвата с гръцко вино на херцог Кларанс61 не е с по-приятен вкус от тинята на Сена? Нима когато благородно се търкулваме под масата, това не е нещо като малка смърт чрез задушаване? Ако някой патрул ни открие, ако ни сложат да легнем на твърдо стражарско легло, не изпитваме ли всички радости на моргата, без коремите ни да подпухват, да се подуват, да посиняват и да позеленяват, като при това осъзнаваме припадъка? Ах — продължи той, — това безкрайно самоубийство няма нищо общо със смъртта на фалиралия бакалин. Търговците обезчестиха реките, те се хвърлят в тях, за да смекчат гнева на кредиторите си. На твое място бих се опитал да умра изящно. Ако искаш да създадеш такъв нов вид смърт, като се съпротивяваш срещу живота, аз съм с теб. Скучно ми е, разочарован съм. Онази елзаска, за която ми предлагаха да се оженя, има шест пръста на левия крак, не мога да живея с жена, която има шест пръста! Като научат хората, ще стана за посмешище. Рентата й възлиза на осемнайсет хиляди франка, богатството й намалява и пръстите й ми се струват още повече. По дяволите!… Може пък, като водим щурав живот, случайно да си намерим щастието!
Растиняк ме спечели. Този план бе твърде примамлив, в него имаше твърде много надежди, някакво поетично очарование, което не можеше да не запали поета и в мен.
— Ами пари? — попитах го аз.
— Нали имаш четиристотин и петдесет франка?
— Да, само че имам дългове при шивача, при хазайката…
— Ама ти да не плащаш на шивача си? От тебе няма да излезе нищо, даже и министър.
— Какво можем да направим с двайсет луидора?
— Ще ги заложим.
Изтръпнах.
— Виж ти! — поде отново той, усещайки какви предразсъдъци ме терзаят. — Искаш да се захванеш с тази, както я наричам аз, система на разгула, а се боиш от някакво си там зелено сукно!
— Слушай какво — отвърнах му аз, — обещах на баща си да не стъпвам никога в игрален дом. Това обещание е свещено, освен това аз изпитвам непобедимо отвращение, когато минавам пред някой такъв вертеп; вземи тези сто екю и иди сам. Докато поставяш на карта нашето състояние, аз ще отида да приведа нещата си в ред и после ще те чакам у вас.
Ето така се погубих, скъпи мой. Достатъчно е един младеж да срещне жена, която не го обича или пък го обича прекалено, и целият му живот се обърква. Щастието изчерпва силите ни, а нещастието унищожава нашите добродетели. Като се върнах в моя хотел „Сен-Кантен“, аз дълго гледах мансардата, където бях водил целомъдрения живот на учен, живот, който може би щеше да бъде дълъг и честит и който навярно не биваше да изоставям заради страстите, тласнали ме към бездната. Полин внезапно се появи ч ме завари обзет от мрачен размисъл.
— Какво ви е? — попита тя.
Аз безмълвно станах, наброих й парите, които дължах на майка й, и добавих към тях наема за шест месеца. Тя ме изгледа почти с ужас.
— Напускам ви, скъпа Полин.
— Така си и мислех! — възкликна тя.
— Слушайте, дете мое, аз все пак може би ще се завърна. Запазете моята стаичка половин година. Ако до петнадесети ноември не се прибера, наследявате всичко, което ми принадлежи. Този запечатан ръкопис — казах й аз, като посочих куп хартия — е копие от моя голям труд „За волята“: отнесете го в Кралската библиотека. Колкото до нещата, които оставям, правете с тях каквото искате.
Погледът й съкрушаваше сърцето ми. Полин беше олицетворение на моята съвест.
— Значи, няма да ми преподавате повече? — полита тя, сочейки пианото.
Не отвърнах нищо.
— Ще ми пишете ли?
— Сбогом, Полин.
Нежно я привлякох към себе си и положих върху прелестното й чело, девствено като сипещия се от небето сняг, една братска целувка, целувка на старец. Тя побягна. Не исках да се срещам с госпожа Годен. Върнах ключа на обичайното му място и излязох. Докато се отдалечавах по улица Клюни, чух зад себе си леки женски стъпки.
61