— Избродирала съм за вас една кесия, надявам се, че нея поне ще приемете? — каза ми Полин.
Стори ми се, че забелязах под светлината на лампата сълзи в очите й и въздъхнах. Вероятно и двамата изпитвахме едно и също усещане, защото се разделихме бързо като хора, които бягат от чума. Разгулният живот, на който щях да се отдам, ми се стори въплътен по странен начин в стаята, където с благородно безгрижие зачаках завръщането на Растиняк. В средата на плочата на камината беше поставен висок часовник е изваяна отгоре коленичила върху костенурка Венера, която държеше в ръцете си недопушена пура. Елегантни мебели, подаръци от влюбени жени, бяха пръснати навсякъде. Стари чорапи се търкаляха по един диван със сластен изглед. Удобното меко кресло, в което потънах, беше отрупано с белези като стар войник, в очи се хвърляха дрипавите му странични облегалки и напоеното с помада и брилянтин място, където се бяха отпускали главите на разни приятели. Благополучие и нищета се съчетаваха наивно в леглото, по стените, навсякъде. Всичко това напомняше неаполски дворец, заобиколен от lazzaroni62. Това бе стая със специфичния разкош на играча, на нехранимайкото, който води живот, изпълнен с чувства, и не се бои от своята непоследователност. Впрочем имаше нещо поетично в тая картина. Животът внезапно израстваше от нея с цялата си украса, с всичките си дрипи, несъвършен, какъвто е в действителност, но туптящ, причудлив като цигански стан, където някой мародер е събрал всичките си заграбени богатства. Томче на Байрон бе запалило с липсващите си страници накладения с труд огън на един младеж, който залагаше без страх хиляда франка, а нямаше подпалки, който пътуваше с карета, без да притежава дори една чиста и здрава риза. На следния ден някоя графиня, някоя актриса или хазартна игра му приготвяха кралски чеиз. Тук имаше свещ, пъхната в зелената паничка на фосфорно огниво; там се търкаляше женски портрет, лишен от изящната си златна рамка. Как би могъл един млад човек, жаден по природа за развлечения, да се откаже от прелестите на тоя живот, изпълнен с противоречия, който му даряваше щастието на битките в мирно време? Почти бях задрямал, когато Растиняк блъсна с ритник вратата на стаята и извика:
— Победа! Ще можем да мрем, колкото си щем…
Той ми посочи пълната си със злато шапка, постави я върху масата и ние затанцувахме около нея като канибали пред току-що хваната плячка, заревахме, затропахме, заподскачахме, разменихме си юмручни удари, които биха могли да убият някой носорог, запяхме при мисълта за всички радости на света, които щеше да ни дари тази шапка.
— Двайсет и седем хиляди франка — повтаряше Растиняк, прибавяйки няколко банкноти към купчината злато. — На някои тия пари биха им стигнали, за да живеят, на нас дали ще ни стигнат, за да умрем? О, да! Ще издъхнем, плувайки сред злато… Ура!
И ние се разскачахме отново. Поделихме си като наследници всичко, пара по пара, започнахме от двойните наполеони и постепенно преминахме към по-дребните монети, като цедяхме капка по капка радостта си, повтаряйки: „На тебе!… На мене!…“
— Няма да спим — възкликна Растиняк. — Жозеф, донеси пунш!
Той подхвърли златна монета на верния си прислужник.
— Ето ти и на тебе — каза му. — Можеш и ти да идеш да се закопаеш някъде.
На другия ден купих мебели от магазина на Льосаж, наех апартамента, където се запознахме с теб, на улица Тебу, и повиках най-добрия тапицер. Купих си коне. Хвърлих се в порой от празни и все пак действителни удоволствия. Играех, печелех и губех едно след друго огромни суми, но само на балове у приятели; никога не отивах в игрални домове, към които продължавах да изпитвам все същото свято и изначално отвращение. Неусетно си създадох приятели. Дължах привързаността им на разни скарвания, на лесната доверчивост, с която издаваме тайните си, когато привикнем към компанията; а може би все пак най-силно ни спояват общите ни пороци. Нахвърлих няколко литературни съчинения, които ми спечелиха похвали. Величията на комерсиалната литература виждаха, че не съм опасен съперник, и ме ласкаеха не толкова заради личните ми заслуги, а за да покажат пренебрежението си към заслугите на своите събратя. Станах прахосник, както живописно се изразявате на вашия разгулен език. Влагах цялото си самолюбие, ускорявайки гибелта си, смазвах най-големите веселяци с моя плам и моята сила. Бях винаги свеж и елегантен. Минавах за остроумен. Нищо в мен не издаваше, че водя онова потресаващо съществуване, което превръща човека във фуния, в машинка за кайма, в състезателен кон. Скоро покварата израсна пред мен с цялото си ужасяващо величие и аз я разбрах! Естествено, мъдрите, прибрани хора, които надписват етикетите на бутилките си и ги завещават на своите наследници, не могат да възприемат теорията за този живот на широка нога, нито пък нормалното му състояние; бихте ли могли да внушите на провинциалните хора поезията на опиума и чая, които пи даряват такива наслади и които за тях са просто лекарства? Та нали дори в Париж, тази столица на мисълта, се срещат незавършени гуляйджии? Неспособни да понесат прекомерното удоволствие, нима те не си отиват след някоя оргия уморени като онези добри буржоа, които изслушват някоя нова опера на Росини и отричат музиката? Нима не се отказват от този живот като въздържания човек, който не желае да яде повече пастет от гъши дроб с гъби, защото си е увредил храносмилането с първата порция? Покварата е изкуство също като поезията и се нуждае от силни души. За да долови тайните й, за да вкуси нейните наслади, човек трябва в известен смисъл да бъде просветен. Като всяка наука, тя отначало ни се струва отблъскваща, мъчителна. Огромни препятствия заобикалят големите човешки удоволствия, не разните дребни наслади, а ония системи, които превръщат в навик най-редките усещания, обобщават ги, правят ги по-плодоносни, като обогатяват вътрешно човешкия живот и изискват невероятно и бързо изчерпване на човешките сили.