Войната, властта и изкуството са извращения, също тъй отдалечени от човека, също тъй неудържими, също тъй труднодостижими, каквато е и покварата. Но когато човек веднъж е предприел поход срещу тия велики тайни, нима не се движи в нов свят? Генералите, министрите, хората на изкуството са в една или в друга степен обладани от разгулни стремежи, от необходимостта да противопоставят груби развлечения на своето съществуване, което до такава степен излиза от рамките на нормалния живот. В крайна сметка войната не е нищо друго освен кръвопролитна поквара, а политиката — пресметлива поквара. Всички тия изстъпления са като братя. Тези социални крайности са като могъщи бездни, те ни привличат, както света Елена преследваше Наполеон; извикват у нас шемет, омайват ни и ние сами искаме да достигнем до дълбините им, без да знаем защо. Може би смисълът на безкрая е скрит в тия пропасти, може би в тях се спотайва някое велико ласкателство, отправено към човека; нима той не смята, че всичко е предназначено за него? За да разнообрази блаженството на часовете на труд, насладите на съзиданието, изтощеният човек на изкуството се моли да дойдат по-скоро като манна небесна неделната почивка, да го сполетят като пъклени изкушения адски сладострастия, за да замени с излишък от чувства излишъка на своите способности. Лорд Байрон не би могъл да се забавлява с клюкарската игра на бостон, която очарова рентиера; той бе поет и искаше да разиграва Гърция с Махмуд. Нали по време на война човек се превръща в ангел на смъртта, в някакъв исполински палач? Какви ли невероятни магии ни карат да приемаме тези страхотни болки, които рушат тленната ни обвивка и затварят страстите в пронизваща ги с остри шипове стена? Дали когато се търкаля и страда от почти предсмъртни мъки, след като е прекалил с цигарите, пушачът не се пренася в някакви незнайни страни, сред някакви прекрасни празненства? Нима Европа не воюва непрекъснато, без дори да се спре, за да обърше от кръвта обагрените си до глезените крака? Може би и масите се отдават на някакво опиянение, както природата се отдава понякога на любовта? За отделния човек, за оня Мирабо, който живурка в спокойни дни и мечтае за бури, покварата съдържа всичко, чрез нея той непрестанно обгръща живота, чрез нея влиза в единоборство с непозната сила, със страхотно чудовище: чудовището го плаши, а трябва да бъде хванато за рогата; това е безумно трудно. Природата ви е надарила с тесен и ленив стомах; ще го подчините на волята си, ще го разширите, ще го научите да поема виното, ще обуздаете пиянството, ще прекарате безсънни нощи, ще си създадете навици на кирасирски полковник, ще се възсъздадете втори път, напук на бога! Когато човек се промени по тоя начин, когато новобранецът стане ветеран и приучи краката си към походи, без да се предава на чудовището и без да може да определи кой ще бъде победител, те се търкалят вкопчени и ту единият, ту другият надделява във вълшебния свят, където болките на душата стихват и където живеят само въображаеми призраци. Тази ужасна борба е неминуема.
Давайки на света ония баснословни герои, които според преданията са продавали и душата си на дявола, за да се сдобият със силата да творят зло, разгулният човек предлага смъртта си срещу всички изобилни и плодоносни житейски наслади! Вместо да тече монотонно между два бряга зад някой тезгях или в някоя кантора, съществуването му кипи, бушува като планински поток. Може би за тялото покварата е същото, каквото са за душата отвлечените наслади. Опиянението ви потопява в мечти, чиято причудливост напомня удивителните мечти на екстаза. Изживявате часове, прелестни като приумици на младо момиче, задушевни срещи с приятели, думи, които обрисуват цял един живот, искрени, непритворни радости, пътешествия, които не извикват умора, поеми, състоящи се от няколко фрази. Грубо, животинско удовлетворение — защото науката откри душа дори у животните — се редува с омайна забрава, след която хората въздишат уморени от собствения си разум. Нима те не изпитват нужда от пълна почивка, нима покварата не е нещо като дан, която геният заплаща на злото? Погледни великите хора; ако не са сладострастници, то е само защото природата ги е създала хилави. Насмешлива, ревнива сила опорочава душата или тялото им, за да унищожи техните дарби. В пиянски часове хората и нещата се явяват пред вас и вие ги преобразявате, както си поискате. Вие сте владетел на мирозданието и го променяте по свое желание. Сред това непрестанно безумие играта до насита разлива пламтящо олово в кръвоносните ви съдове. Някой ден вие се отдавате напълно на чудовището; както ми се случи и на мен, настъпва гневно пробуждане: край леглото ви се е спотаило безсилието. Вие сте стар боец, но ви разяжда охтика; вие сте дипломат, но аневризмът всеки миг може да покоси сърцето ви; може би на мен пък някоя белодробна болест ще ми каже: „Време е!“, както това се случи някога с Рафаел д’Юрбен, убит от прекомерна любов. Тъй живях аз! Бях навлязъл в светския живот твърде рано или твърде късно; навярно силата ми щеше да бъде опасна за него, ако не я бях пропилял по тоя начин; нима светът не се е избавил от Александър в края на една оргия благодарение на Херкулесовата чаша63! Да, на някои заблудени хора им е нужно небе и ад, поквара или приютът „Сен-Бернар“. Преди малко не посмях да поучавам тия две създания — рече той, като сочеше Йофрази и Акилина. — Нали те са олицетворение на моята история, повторение на собствения ми живот! Не аз можех да ги съдя, а те — да бъдат мои обвинителни. Всред тая жива поема, обладан от зашеметяващата си болест, аз все пак изживях две потресения, които ми причиниха остра болка. Преди всичко, няколко дена след като се хвърлих като Сарданапал в горящата клада, срещнах Федора пред Италианския театър. И двамата чакахме колите си.
63
Според преданията Александър Македонски умира, изпивайки на един пир огромна чаша с вино. — Б. пр.