„А, все още сте жив“ — тъй можеше да се разбира усмивката й, подигравателните думи, които прошепна на своя ухажор, като навярно му разказваше моята история и изразяваше презрението си към любовта ми. Тя сама се радваше на сбъдналото се според нея пророчество. О, ако можех само да умра за нея, да я обожавам все така, да я въвлека в моите изстъпления, в моите пиянства, да я съборя в леглото на някоя куртизанка, но не — тя ми се надсмиваше! Не можех да разкъсам гърдите си, да измъкна оттам любовта си и да я запокитя в краката й! В крайна сметка доста лесно изчерпах богатството си; но тригодишният спартански живот бе укрепил неимоверно здравето ми и когато останах без пари, се чувствувах великолепно. За да продължа да умирам, подписах няколко краткосрочни полици и скоро дойде денят на разплатата. Жестоки тревоги! Как съживяват те младите сърца! Аз още не бях остарял; душата ми бе все тъй млада, жизнеспособна и свежа. Първият дълг пробуди старите ми добродетели, които бавно, с отчаяние пристъпиха към мен. Аз успях да се споразумея с тях, както постигаме съгласие с онези стари лели, които отначало ни се карат, а накрая проливат пред нас сълзи и ни дават пари. Но суровото ми и злъчно въображение ме караше да си представям как името ми пътува из Европа от град на град. „Името, това сме ние самите“ — казва Йозеб Салверт64. След волни скитания щях да се завърна като германско привидение в моята обител, откъдето не бях излизал, и да се сепна в съня си.
По-рано гледах по улиците на Париж с безразличие банковите чиновници, тия живи укори към търговската съвест, облечени в сиво, подобни на господарите си, със сребърни значки на реверите; сега обаче започвах да ги ненавиждам. Нали някоя прекрасна утрин един от тях щеше да дойде и да ми потърси сметка за единайсетте полици, които бях надраскал? Подписът ми струваше три хиляди франка, а аз самият не струвах толкова! Съдебните пристави, безразлични към чуждото отчаяние, невъзмутими дори пред лицето на смъртта, се изправяха във въображението ми като палачи, които казват на някой осъден: „Вече е три и половина.“ Техните писари можеха да ме докопат, да дращят името ми, да го мърсят, да се гаврят 6 него. АЗ ИМАХ ДЪЛГОВЕ! Нима е възможно да дължиш пари и да принадлежиш на себе си? Нали други хора можеха да ми, искат сметка за живота ми? Защо съм ял пикантни пудинги? Защо съм пил питието си с лед? Защо съм спал, вървял, мислил, защо съм се забавлявал, вместо да им се наплатя? Можех да пиша стихове, да бъда обзет от някоя идея, да закусвам, да бъда заобиколен от приятели, от радост и весели шеги и внезапно пред мен да се появи един господин с кафяви дрехи, с охлузена шапка в ръката. Този господин щеше да бъде моят дълг, моята полица, призрак, който щеше да съсипе радостта ми, да ме принуди да напусна трапезата, за да поговори с мен; щеше да ми отнеме веселието, любовниците, всичко — дори леглото ми. Угризението е по-поносимо, то не ни изхвърля на улицата, не ни затваря в „Сент-Пелажи“, не ни запраща сред ненавистната гнусота на порока; не ни изкачва на ешафода, където палачът ни облагородява: защото в момента на екзекуцията всички вярват в нашата невинност; докато обществото не вижда никакви добродетели у безпаричния окаяник. Ами тия двукраки дългове, облечени в зелено сукно, които носят сини очила и разноцветни чадъри; тия въплъщения на дълга, с които се сблъскваме на ъгъла на някоя улица и се усмихваме, а те имат страхотното право да кажат: „Господин дьо Валантен ми дължи пари и не ми ги връща. Той е в ръцете ми. Само да посмее да не се държи любезно с мен!“ Трябва да поздравяваме нашите кредитори, да ги поздравяваме приветливо. „Кога ще ми платите?“ — казват те. И ние сме принудени да лъжем, да се примолим на някой друг, да угодничим пред някой глупак, който се е настанил върху своя сейф, да срещаме студения му поглед, поглед на кръвопиец, по-отвратителен от плесница, да изслушваме баремовските му поучения65, да търпим дебелашкото му невежество. Дългът е творение на нашето въображение, което те не могат да разберат. Често велики пориви на душата увличат, омайват ония, които са длъжници, докато хората, живеещи сред пари, познават само парите и никога не се ръководят от великодушни подбуди. Парите ме отвращаваха.
64