В деня, след като едно завещание го бе обогатило, след като бе видял как намалява шагреновата кожа, той се бе озовал при своя нотариус. Там доста известен напоследък лекар по време на десерта най-сериозно бе разказал за това как един богат швейцарец се излекувал от охтика. Този човек не произнесъл нито дума в продължение на десет години, наложил си да вдишва само по шест пъти в минута тежкия въздух на един краварник и спазвал строга диета с прясна храна. „И аз ще бъда като този човек!“ — каза си Рафаел, който на всяка цена искаше да живее. Заобиколен от разкош, той живееше като парна машина. Когато старият учител съзря този младежки труп, той изтръпна; всичко в това изнежено и немощно тяло му се стори изкуствено. Когато видя тоя маркиз с изгарящ поглед и засенено от мисли чело, не можа да познае своя свеж и розов ученик с юношеска фигура, когото помнеше тъй добре. Ако тоя човек с класическо образование не бе такъв придирчив критик, такъв пазител на добрия вкус и бе чел творенията на лорд Байрон, щеше да му се стори, че вижда Манфред там, където бе очаквал да види Чайлд Харолд.
— Здравейте, господин Порике — каза Рафаел на своя учител, като стисна в меката си гореща длан ледените пръсти на стареца. — Как сте?
— О, аз съм много добре — отвърна старецът, уплашен от допира на тази трескава ръка. — А вие?
— Е, опитвам се да поддържам доброто си здраве.
— Навярно работите върху някое прекрасно произведение?
— Не — отвърна Рафаел. — Exegi monumentum68, господин Порике, обърнах една велика страница и се сбогувах завинаги с науката. Дори не зная къде се намира моят ръкопис.
— Надявам се, че стилът е добър? — попита професорът. — Дано да не сте възприели варварския език на онази нова школа, която смята, че е постигнала чудеса, като преоткрива Ронсар!
— Произведението ми има чисто физиологически характер.
— О, това е достатъчно! — поде отново учителят. — Науката подчинява граматиката на своите открития. И все пак, дете мое, ясният благозвучен език, езикът на Масийон, на господин дьо Бюфон, на великия Расин, с една дума, класическият език винаги е добре дошъл… Но, скъпи приятелю — продължи учителят, замлъквайки за миг, — бях забравил за целта на моето посещение. То е донякъде користолюбиво.
Припомняйки си със закъснение изящната речовитост и многословните обяснения, към които дългата му педагогическа дейност бе приучила неговия учител, Рафаел почти се разкая, че го е приел, но тъкмо в мига, когато щеше да поиска да го види навън, той бързо сдържа потайното си желание, като хвърли бърз поглед към шагреновата кожа, която бе закачена пред него и разстлана върху бял плат, където съдбоносните й очертания бяха внимателно изрисувани с червена линия, обрамчваща я плътно. След съдбовната оргия Рафаел подтискаше дори най-леките си прищевки, живееше така, че ужасният талисман дори да не може да трепне. Шагреновата кожа беше като тигър, с когото трябваше да се живее, без да се пробуждат хищните му наклонности. Така че Рафаел търпеливо изслуша многоглаголствуванията на своя учител. Старият Порике повече от час му разказва за преследванията, на които бе станал жертва след Юлската революция. Борейки се за единно правителство, тоя човечец бе изразил патриотичното желание бакалите да се приберат зад своите тезгяхи, адвокатите да се върнат в Съдебната палата, а перовете на Франция да си седят в Люксембург; но един от народните министри на краля-гражданин го бе пропъдил от неговата катедра, обвинявайки го в карлизъм. Старецът се бе озовал без работа, без жилище и без хляб. Тъй като бил благодетел на някакъв свой беден племенник, й заплащал издръжката му в семинарията на „Сен-Сюлпис“ той бе дошъл да моли не толкова за себе си, а заради осиновеното си дете, своя бивш ученик да се застъпи за него пред новия министър не да го върнат на старото му място, а да го назначат за директор на някой провинциален колеж. Рафаел бе обзет от непобедима сънливост, но внезапно равният глас на старчето престана да звучи в ушите му. Принуден от учтивост да се вгледа в безцветните неподвижни очи на тоя човек, който говореше тъй бавно и мъчително, той сякаш бе замаян и приспан от някаква необяснима отпуснатост.
— Да, разбирам, скъпи господин Порике — отвърна той, без сам да знае точно на какъв въпрос отговаряше, — само че не мога да направя нищо, съвсем нищо. Много бих желал да успеете…