В тоя миг, без да забележи как се бяха отразили върху жълтото сбръчкано чело на стареца тия обикновени думи, изпълнени с егоизъм и безгрижие, Рафаел скочи като подплашен елен. Бе видял тънка бяла линия между ръба на черната кожа и червеното очертание; той нададе такъв страхотен вик, че бедният учител се изплаши.
— Добре, старо животно! — извика той. — Ще ви назначат за директор! Не можахте ли да поискате от мен хиляда екю доживотна рента, вместо да ме карате да произнасям това смъртоносно желание? Посещението ви нямаше да ми струва нищо. Има хиляди свободни места във Франция, а аз имам само един живот! Един човешки живот струва повече от всички длъжности на света… Жонатас!
Жонатас се появи.
— Все такива ги вършиш, жалък глупак! Защо ме накара да приема този човек? попита той, като му посочи вкаменилия се старец. — Нима съм оставил душата си в ръцете ти, за да я разкъсваш? В тоя миг ти ми отне десет години живот! Още една такава грешка и ще ме изпратиш там, където аз изпратих баща си. По-добре да бях пожелал да притежавам хубавата Федора, отколкото да правя услуги на тая развалина, на тая човешка отрепка! За него имам злато… Пък и какво ме интересува, нека всички Порике на света да измрат от глад!
Гневът бе изтеглил кръвта от лицето на Рафаел; лека пяна бе избила по треперещите му устни, бялото на очите му бе станало алено. При вида му нервни тръпки обзеха двамата старци, сякаш бяха две деца, съзрели змия. Младият човек се просна в креслото; нещо се прекърши в душата му и от пламтящите му очи рукнаха сълзи.
— О, мой живот! Мой прекрасен живот!… — изрече той. — Край на благочестивите мисли! Край на любовта! Край на всичко!
Той се обърна към учителя и добави с тих глас:
— Злото е сторено, стари, приятелю! Аз богато ви възнаградих за вашите грижи; нека поне моето нещастие послужи за доброто на един славен, достоен човек.
Той бе вложил толкова много чувство в тия почти неразбираеми думи, че двамата старци се разплакаха, както човек плаче, когато слуша трогателна песен на чужд език.
— Той е епилептик! — промълви Порике.
— Зная добрината ви, приятелю — продължи все тъй меко Рафаел, — искате да намерите извинение за мен. Болестта е нещастие, безчовечността би била порок. Оставете ме сега — добави той. — Утре или в други ден, може би още тази вечер ще получите вашето назначение, защото съпротивата победи движението69… Сбогом.
Старецът си отиде, изпълнен с ужас, обладан от жестоко безпокойство за душевното състояние на Валантен. Бе му се сторило, че в тази сцена имаше нещо свръхестествено. Той сам не можеше да си повярва и си задаваше въпроси, сякаш се бе събудил след някакъв мъчителен сън.
— Слушай, Жонатас — каза младият човек, като се обърна към своя стар служител, — опитай се да разбереш е каква мисия съм те натоварил!
— Да, господин маркиз.
— Аз съм нещо като човек, поставен извън законите на живота.
— Да, господин маркиз.
— Всички житейски наслади се вият около моя смъртен одър и танцуват пред мен като красиви жени; извикам ли ги, трябва да умра. Отвсякъде смърт! Ти трябва да бъдеш преграда между света и мен.
— Да, господин маркиз — каза старият слуга, като бършеше капчиците пот, избили по сбръчканото му чело. — Само че като не искате да гледате красиви жени, какво ще правите тази вечер в Италианския театър? Едно английско семейство, което отпътува за Лондон, ми отстъпи своя абонамент и вие ще имате хубава ложа… о, чудесна ложа, най-отпред.
Рафаел вече не го слушаше, бе потънал в дълбок размисъл.
Виждате ли тая тъй скромна наглед великолепна кафява карета, върху чиито врати блести гербът на старо благородно семейство? Когато тя профучава, гризетките й се възхищават, мечтаят за жълтия атлаз, за пухкавия килим, за светлите ширити с цвят на оризова слама, за меките възглавнички и огледалните, непрозрачни отвън стъкла. Двама прислужници в ливреи стоят изправени зад купето на тая аристократична кола; но вътре върху коприната е оборил пламналата си глава тъжният и замислен Рафаел, а очите му са заобиколени от тъмни кръгове. Съдбовен образ на богатството! Той препуска през Париж къс скоростта на ракета, пристига пред входа на театър „Фавар“70, стъпалото се разгъва, двамата лакеи го подкрепят, а завистливата тълпа го оглежда.
— Какво ли е направил този, та е толкова богат? — запита се един беден студент по право, комуто не достигаха сто екю и заради това не можеше да чуе вълшебните акорди на Росини.
69
По това време се е разгаряла борба между либералната „партия на движението“ и консервативната „партия на съпротивата“, чиято пионка е бил Луи-Филип. — Б. пр.