— Че на нас ни остава да живеем разделени само две седмици — отвърна Рафаел.
— Вярно! След две седмици ще се оженим!.
Тя се разскача като дете и поде отново:
— О, аз съм ужасно неблагодарна дъщеря! Не се сещам нито за баща си, нито за майка си, нито за каквото и да било! Ти не знаеш, мили! Татко е много болен. Беше страшно зле, като се върна от Индия. Когато го посрещнахме в Хавър, почти умираше. Господи! — възкликна тя, поглеждайки часовника си. — Вече с три часът! Той се събужда в четири и аз трябва да бъда там. В къщи съм същинска господарка: мама ми угажда за всичко, а татко ме обожава, но аз не бива да се възползувам от добрината им; не е красиво! Горкият татко, той ме пусна вчера в Италианския театър… Ще дойдеш да се видиш утре с него, нали?
— Ще ми окаже ли госпожа маркиза дьо Валантен честта да се опре на ръката миг.
— О, ще взема със себе си ключа от стаята! — забеляза тя. — Нали това е нашият палат, нашата съкровищница?
Полин, още една целувка!
— Хиляда, ако искаш! Господи — каза тя, като погледна Рафаел, — винаги ли ще бъде така? Струва ми се, че сънувам.
Те бавно слязоха по стълбите; после се прегърнаха плътно и като се мъчеха да стъпват едновременно, тръпнейки заедно под сладкото бреме на щастието си, притиснати един до друг като две гълъбчета, пристигнаха на Плас дьо ла Сорбон, където чакаше колата на Полин.
— Искам да дойда при тебе! — възкликна тя. — Искам да видя стаята ти, кабинета ти, да седна до писалището, където работиш. Ще бъде също като едно време — добави Полин и поруменя. — Жозеф — обърна се тя към единия лакей, — отивам на улица Варен и после ще се върнем в къщи. Сега е три и четвърт, трябва да се прибера в четири. Конете на Жорж ще се поизморят малко.
За кратко време двамата влюбени пристигнаха в дома на Валантен.
— О, колко съм доволна, че видях всичко това! — извика Полин, като мачкаше копринените завеси, които красяха леглото на Рафаел. — Когато заспя, мислено ще се пренеса тук. Ще си представям как си отпуснал милата си глава на тая възглавница. Кажи ми, Рафаел, нали с никого не си се съветвал, когато се обзавеждаше?
— С никого.
— Наистина ли? Да не би някоя жена да?…
— Полин!
— О, май ще стана ужасно ревнива! Имаш чудесен вкус. Утре ще си поискам легло като твоето.
Пиян от щастие, Рафаел сграбчи Полин…
— О, баща ми!… Баща ми!… — каза тя.
— Тогава ще те изпратя, не ми се иска да се разделяме! — възкликна Валантен.
— Колко си мил! Не смеех да те помоля…
— Та нали ти си целият ми живот?
Би било досадно да предаваме точно всички тия прелестни любовни думи, които придобиват истинска цена само благодарение на тона, на погледа, на неописуемите жестове. Валантен изпрати Полин до дома й, а когато се завърна, сърцето му бе изпълнено с толкова щастие, колкото е възможно един човек да изпитва на тая земя. Когато седна в креслото си до огъня и помисли за внезапното и пълно осъществяване на всичките си стремежи, една студена мисъл прониза душата му, както стоманената кама се забива в плътта: той погледна шагреновата кожа — тя мъничко се бе свила. От устата му се отрони най-страшната френска ругатня, несдържана от лицемерните препоръки на андуйетската игуменка72, той отпусна глава на облегалката на креслото и остана неподвижен, вперил невиждащия си поглед в корниза на една завеса.
— Велики боже! — възкликна той. — Значи, всичките ми желания, всичките! Бедната Полин!…
Той взе един пергел и измери колко от съществуването си бе пропилял през тая сутрин.
— Кой знае дали ще ми стигне и за два месеца! — каза той.
Изби го студена, пот; но внезапно се подчини на един неизразим гневен изблик и сграбчи шагреновата кожа с вик:
— Ама че съм глупав!
Излезе тичешком, прекоси градината и хвърли талисмана на дъното на един кладенец.
— Карай да върви!… — каза той. — По дяволите всички тия глупости!
И тъй, Рафаел се отдадена любовното щастие и заживя, слял сърцето си с Полин. Забавена от трудности, които не си струва да бъдат изложени тук, сватбата им трябваше да бъде отпразнувана през първите дни на март. Те се бяха изпитали един друг и не се съмняваха в себе си. Щастието им бе разкрило цялата сила на взаимната им привързаност и никога две души, два разсъдъка не бяха се съчетавали тъй пълно, както ги спои страстта. Колкото повече се изучаваха, толкова повече се обичаха: и двамата бяха еднакво мили, еднакво свенливи, отдаваха се на една и съща сласт, най-нежната от всички — ангелска сласт. По небето им не плуваха облаци; желанията на единия бяха закон за другия. И двамата бяха богати, нямаше прищявка, която да не могат да задоволят, и въпреки това нямаха прищевки. Възвишен вкус и усет към красотата, истинско поетично чувство преизпълваше душата на съпругата; тя се отнасяше с пренебрежение към женските дрънкулки и една усмивка на любимия й струваше за нея много повече от всички ормузки перли, а цветята и муселинът бяха единствените й накити. Полин и Рафаел избягваха обществото, самотата бе тъй прекрасна, тъй живителна! Всяка вечер безделниците неизменно виждаха тази прелестна неузаконена още двойка в Италианския театър или в Операта. Отначало в салоните не без радост започнаха да се разпространяват злословия, но скоро нови събития завладяха целия Париж и всички бързо забравиха двамата безобидни влюбени; накрая, сякаш за да успокои благочестивците, сватбата им бе обявена, а близките им случайно проявиха разбиране; никаква груба злост не ги наказа за тяхното щастие.
72
Героиня от „Тристрам Шанди“ на Стърн; когато изрича някоя ругатня, тя я произнася само до половината, предоставяйки втората половина на друга монахиня, за да раздели прегрешението на две и да не я накажат. — Б. пр.