Към края на месец февруари, по онова време, когато хубавите дни сякаш вече предвещаваха радостите на пролетта, една сутрин Полин и Рафаел закусваха заедно в малка оранжерия, нещо като салон, пълен с цветя, който бе направо свързан с градината. Ласкавото и бледо зимно слънце, чиито лъчи се пречупваха от клоните на редките растения, стопляше въздуха. Ярките контрасти между различните листа, цветовете на разцъфналите китки и приумиците на светлината и сянката радваха очите. Докато Париж още се грееше край мрачните камини, двамата млади съпрузи се смееха в своето гнездо от камелии, люляк и изтравниче. Лицата им сияеха от щастие над нарцисите, момините сълзи, бенгалските рози.
Подът на тази сластна и пищна оранжерия бе покрит с африканска рогозка, пъстра като килим. По тапицираните със зелено ленено платно стени нямаше дори следа от влага. Мебелировката бе от грубо на вид дърво, но изгладената му повърхност блестеше от чистота. Едно коте се разхождаше по масата, където го бе привлякла миризмата на млякото, а Полин го пръскаше с кафе; тя си играеше с него, даваше му да помирише сметаната и после я дръпваше, за да изпита търпението му и да продължи борбата; тя се смееше, когато то се цупеше, и измисляше хиляди шеги, за да попречи на Рафаел да си чете вестника, който впрочем неведнъж вече бе падал от ръцете му. Тази утринна сцена излъчваше неизразимо щастие, както всичко, което е естествено и истинско. Рафаел продължаваше да се преструва, че чете, а в същност скришом съзерцаваше Полин, докато тя се занимаваше с котето, неговата Полин, загърната в дълъг пеньоар, който не я прикриваше напълно, неговата Полин, чиито коси се бяха разпилели, а бялото й краче със сини жилчици се подаваше обуто в пантофка от черно кадифе. Тя бе прелестна в този простичък тоалет, очарователна като фантастичните лица на Уестол73, бе едновременно девойка и жена; може би повече девойка, отколкото жена, защото се наслаждаваше на непомръкващо блаженство и познаваше само първите радости на любовта. Когато той бе напълно овладян от своите тихи мечти и забрави вестника си, Полин го сграбчи, смачка го на топка и го хвърли в градината, а котето хукна да гони политиката, която както обикновено се въртеше около себе си. Върнат към действителността от това детско забавление, Рафаел реши да продължи четенето и протегна ръка, за да вдигне вестника, но той вече не беше там и това предизвика искрен, щастлив смях, избликващ отново и отново като ведра птича песен.
— Ревнувам те от вестника — каза Полин, като избърса сълзите, които бяха потекли от очите й след тоя детски смях. — Не е ли подло — продължи тя, като за миг отново се превърна в жена — да четеш в мое присъствие руски възвания и да предпочиташ прозата на император Николай74 пред думи и погледи, изпълнени с любов?
— Аз не четях, обична моя, гледах те.
В тоя миг пясъкът по алеята заскърца и край оранжерията отекнаха тежките стъпки на градинаря.
— Извинете, господин маркиз, че ви безпокоя, моля и госпожата да ме извини, но ви нося нещо много любопитно, каквото досега не съм виждал. Когато преди малко извадих, ще прощавате за израза, една кофа с вода, открих в нея това странно водно растение! Ето го! Сигурно здравата е свикнало с водата, защото не беше нито мокро, нито влажно. Беше сухо като дърво и дори не лепнеше. Понеже несъмнено господин маркизът разбира от тия неща повече, помислих, че трябва да му го донеса и то може да го заинтересува.
И градинарят показа на Рафаел непреклонната шагренова кожа, чиито размери вече дори не надвишаваха шест квадратни инча.
— Благодаря ви, Ваниер — каза Рафаел. — Този предмет е много любопитен.
— Какво ти е, обич моя? Ти съвсем пребледня! — възкликна Полин.
— Оставете ни, Ваниер.
74
Става дума за възванието на Николай I към поляците след потушаването на въстанието през 1830 г. — Б. пр.